Тихи многоточия

И ето ме. Сама срещу желанието,
което в мен като вулкан напира......
Безсилна, да се боря с изтезанието
и с чувството, което в мен пулсира...

Далече ли съм или твърде близо?
През хиляди прегради те усещам,
по цялото ми тяло се разливаш
и париш като слънцето горещо.

Понятието време, разстояние,
оплита се в ума ми омагьосан
потапям се във твоето ухание
и всяка част от себе си жигосвам...

Събличам свойте принципи железни
и тръгвам босонога към безумието.
Пред твоя дом стоя. И ако влезна
грехът ще оправдая с пълнолунието...

Но спирам насред път! И леден дъжд
смразява мойте чувства забранени...
Как мога да обичам този мъж,
щом зная, че ще има наранени?

И огъня в сърцето бавно гасне
под сълзите на тази нощ дъждовна...
Дали следите бързо ще зараснат
след тази обич огнено-греховна?

...Какво от туй, че в този миг аз зная-
във мислите си, че си тук, до мен?
Щом днес, преди началото е края,
а утре ще е просто празен ден...

И ето ме...Прашинка сред тълпата.
Сама на себе си. Или пък ничия.
Вървя напред. Напред към Самотата.
Останалото – тихи многоточия...

Павлина Соколова

Друга

След толкова време отново до мен
ти стоиш. Ала колко далече
аз те чувствам от себе си. Някак смутен
осъзнаваш, че друга съм вече.

И ме гледаш с отчаян копнеж във очите –
в тях предишната страст да намериш.
Недей да я търсиш, отдавна сълзите
заличиха следите от нея.

Неповярвал докрай, ти се питаш дали
още обич в сърцето си нося.
Ала все тъй мълчиш. А не трябва, нали
търсят отговор твоите въпроси.

Неуверено някак протягаш ръка
да докоснеш косите ми бавно.
И говориш тъй тихо, че те чувам едва,
как до болка ти липсвам отдавна.

Прегръщаш ме с нежност така закъсняла
и ме питаш дали те обичам.
Но сянка на страх в твоя поглед е спряла –
виждаш сам, че съм вече различна...

И ме питаш дали съм щастлива сега.
Ти не чу ли смеха ми звънлив –
в него няма тъга. И се питам, кога
ти си бил като мене щастлив.

Днес ме губиш завинаги. Зная, боли.
Да простя тихо молиш ме ти.
Аз простих ти отдавна. Не зная дали
сам на себе си ти ще простиш...

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/DRUGA/134269.html#ixzz1bXNhcg8o

Нищо фатално...

Ти ме губиш?
И какво от това...
Да съм вода -
да не можеш без мене.
Или поне
като въздух да бях -
да ти е трудно
дъх да си вземеш.
Само че аз съм
просто жена.
И изобщо не съм
незаменима.
Имам в сърцето си
късче дъга.
Но какво пък -
и други го имат.
Ти ме губиш?
Сякаш твоя била съм...
Ти ме губиш.
И...какво ти остава?
На моето място
от утре е друга.
Заменима съм, знам.
Но пък как се забравям?

Caribiana

Аз никому и нищо не дължа

Аз никому и нищо не дължа.
Не съм и вещ. Просто съм си ничия.
Свободно непокорна съм река,
преливаща от хиляди различия.

Ту бистра и спокойна - бял сатен,
копринено докосваща брега ти,
от чара чудодеен запленен,
разцъфващо уханен е деня ти.

А друг път съм завихрен водоскок,
заливаща до пакостност тревите.
Тийнейджърски превръщам се в поток,
бълбукащо усмихвам и звездите.

Решила днес... каква да съм река,
пак хуквам устремена към морето,
привличащо ме с блян и красота,
за мене укротило ветровете.

Аз никому и нищо не дължа.
Любов приемам и любов дарявам.
Река съм пълноводна. Да, жена!
Избрала слънцето да отразявам.

tanq_mezeva

Приказка

Ще ме усетиш... Ще стопя мъглата
и сянката ми с трепет ще те вика, ...
по вятъра целувка ще ти пратя,
ще чуеш името ми, много тихо...

И търсейки за чувствата ти ключа
през огъня от болка ще премина,
най-скритите ти тайни ще науча,
заравяни в душата ти с години.

Магия нежна аз ще ти направя,
стрелките ще ти шепнат „Има време!”,
към твоето сърце път ще проправям
със стъпки от Луната озарени...

Като русалка ще те оплета
с коси от злато и очи греховни,
ще се разлееш... ще те събера,
шептяща с устни стихове любовни.

Със пръстите си леко ще докосвам
на твоята душевност всички струни,
и с дъх от нежност ще те омагьосам,
вълшебно ще е всичко помежду ни...

Леда по теб с любов ще размразявам
ще взема от дъгата цветовете,
със слънчеви лъчи ще оцветявам
мостовете по пътя към Сърцето...

Ще ти разказвам приказки без край...
Ще бъда твоята Шехерезада.
И Адът ще превърна в земен Рай.
Ще срутя всяка каменна преграда...

Ще ме усетиш... Като полъх чист.
За теб дойдох, и няма да си тръгна!
Прелиствам бавно всеки следващ лист...
Започвам свойта приказка тепърва...


Павлина Соколова

Ех, живот ...

По октомврийски се събудих,в топъл цвят
и свойски се здрависахме с Живота.
Забъркахме си марков шоколад,
та ранно-сутрешно да ни е топло;

На него в шест по тъмно хич не му се спори-
тъй сънено му е, а и студено.
Пък и си знаеше, че аз говоря,
когато ми е много притеснено...

Той беше с шоколадови мустаци,
пред порция студени палачинки
/гарнирах ги с две-трети женска грация
и мисля даже да му понамигна/.

Така, сдобила се със смелост до поискване
и сто въпроса в дамската си чанта,
/изпринтени на доста дълъг списък/
го почнах отдалеч . Но не по женски елегантно.

-Кажи, Живот, защо криле ми даде
пришити с някакви си безопасни?
-Е, чакай де, та те са ти награда!
А може по-големи да пораснат!

-Добре, Живот, защо все искат да ме учат
как правилно и сложно да живея?
-На мене тази тема ми е скучна.
Аз сложните ги слагам във килера.

-Защо ли в скъсан джоб на неизпрана риза
ми слагаш въглени от гаснещо огнище?
-Защото там са ти недостижимо близо.
Да ти е топло чак до неприличност.

-Добре де, а ако реша за някого
да си остана малко по-различна?
-Ами това ще каже само шепотът
на няколко несбъднати въздишки.

...Ех, ти, Живот..... Не си завършил психология,
та мен, прашинка някаква, да слушаш!...
През ден ги водим с него тези спорове.
И след това той всеки път по мечешки ме гушва.

http://www.facebook.com/#!/pages/-%D0%9F%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-/183233218374903

Дъжд

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:
дърветата, паветата, града...
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв..."
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

Дамян Дамянов

Аз вярвам още ...

Аз вярвам още в силната любов
изгаряща сърцето с пламък див,
зарад която всеки е готов
във огън да гори дорде е жив...

Сънувана във нощите безкрайни
повикана със хиляди мечти,
изпята в песни, скрита в малки тайни
и чиста, като детските очи...

Тя влиза тихо. Първо през душата.
И всеки може да я разпознае -
отвори ли на чувствата вратата
препускащо крещи сърцето "Тя е!"

Аз вярвам в мълчаливата и нежност
в гласът и с топла искреност пропит,
във дланите - жадувана копнежност
в зениците...дето светът е скрит!

Аз вярвам още в силната любов!
Дори светът безумен да отрича...
Тя шепне в мене като богослов:
"Роден е всеки, друг за да обича!"

И тя живее в мене от години...
Със всеки час по-силно е желана!
И срещам я във хиляди причини
за правото да бъде изживяна!

Павлина Соколова

Там ли си

Там ли си...
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.

Caribiana

Струва ли си ?

Дали си струва насред камънаците,
цветята си любими да садя?
Повярвала, че разгадавам знаците,
кодирани във твърдата земя...

Дали си струва тук, насред пустинята,
оазиси да диря ден след ден?
Мираж е храмът, заедно с Богинята,
донесла хляб и малко дъжд за мен...

Достигам всяка вечер месечината,
повярвала в мечтите си летя...
Катеря се върху кумири сринати,
а призори пак тупвам във прахта!

Вървя напред по парещия пясък,
душата ми сред пустош лагерува,
в зениците ми още има блясък,
но питам се... това дали си струва?

И с демоните вътре в мен се боря,
притиснала сърцето свое с длани...
Не са по-силни! Но какво да сторя,
след множеството смъртоносни рани?

Изправям се! Със вяра озарена!
И сноп надежда, за да ме лекува.
Не бива аз да бъда победена...
Живее ми се! Затова си струва!


Павлина Соколова

Хей, напомни ми...

Хей, напомни ми да ти напомня,
че аз съм нежно, наивно цвете
и като тиха вода съм скромна,
а ти небрежно ми взе сърцето.

А ти си ходиш със мен закичен
и аз линея върху ревера,
защото ти си егоистичен,
та аз не смея и да треперя.

Хей, напомни ми да ти напомня -
аз имам тръни, дера жестоко
и като тих вир съм вероломна,
който нагази - все дълбоко.

Хей, напомни ми...
...и като тих вир съм вероломна,
Който потъне - все дълбоко.

Миряна Башева

Желая ти време

Не ти желая всички дарове,

Желая ти това, което повечето нямат:

Желая ти време да се радваш, да се смееш,

Използвай го и можеш да спечелиш.

Желая ти време за действие и размисъл,

Време не само за теб, но и за другите.

Не ти желая време за бързане и тичане,

А време да бъдеш щастлив.

Не ти желая време, което просто да убиваш,

Иска ми се да ти остане в излишък

Като време за удивление и вяра

Вместо непрекъснато да гледаш часовника.

Желая ти време да достигнеш звездите

И време да пораснеш, да узрееш.

Желая ти време отново да мечтаеш, да се влюбиш.

Желая ти време да откриеш себе си,

Да приемаш всеки ден и час за щастие.

Пожелавам ти и време да прощаваш.

Желая ти да имаш време да живееш!

Ели Михлер

Когато ...

Когато океана на Тъгата
разплиска се във твоите очи,
сбери от цветовете на Дъгата
и пъстър сал от тях си направи!

Когато ти обърне някой гръб
и смисъла на дните си изгубиш,
не вплитай във сърцето люта скръб!
В живота си отново ще се влюбиш!

Когато след любовните стрели
в душата ти пронизващ вятър вее -
денят си нарисувай от мечти
и Слънцето отново ще изгрее!

А ти ще се изправиш на крака,
напук на всичко пак ще се засмееш,
по-силен, по-готов от всякога
живота си до край да изживееш!


Павлина Соколова

Слаби ангели

Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава целият свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат!
Всички Еви във мене се бунтуват:
"Не прекрачвай във този роман.
Преди теб - той и нас е целувал.
Не от поглед - от ром е пиян!"
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един - в края на устните смях!
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с "Не искам" -
ще съм казала сто пъти "Да!"

Камелия Кондова