пестеше ток - спести дори Луната.
Угасвах до един задрямал ближен,
а страшно ме болеше тъмнината.
Припомнях си нарочно всичко светло -
но все едни, едни и същи мутри...
Навън един изкукуригал петльо
ме лъжеше, че ще се ражда утро.
Не ми тежаха мръсните чинии.
Тежаха ми неискрените пръсти.
Молитвите дъждът да ме измие
се сбъдваха - но непременно късно.
И пак осъмвах ничия, но цяла.
(Късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало -
очите на разлюбени момчета.)
Тогава още знаех, че те има -
един такъв, на никого приличащ.
Но нямаше лице и глас, и име -
и аз не знаех как да те обичам.
Когато знаех, вече беше късно
тревата след дъжда да се изправи.
Стъмни се. И сълзата ми се пръсна
в окото ми -
за да не те удави...
Камелия Кондова
Няма коментари:
Публикуване на коментар