пак шепти, че не си ти за мен
и, че скоро в душата ми зима скована
ще замести горещия ден...
Той ли хвърля в лицето ми истини сиви
и мечтите ми стрива на прах,
а душата ми, клетата, в ужас се свива
задушена в тъмница от страх.
Може би е така, може би твърде късно
стигнах до този брод възмечтан,
колко листове празни преди туй откъснах
в календара на своята длан...
Но душата ми - вижте я - с трепет притиска
тази роза последна на лятото
и напук на бодливата пареща истина
още вярва във чудото, святото...
Пряко всички закони страха си отива
и възкръсва надеждата в мен,
стискам своята роза тъй сладко-бодлива
с дъх на щастие в летния ден.
И напук на студената зимна угроза
хищно впила във мене ръце,
пазя летния дъх на последната роза
с чистотата на своето сърце!
Павлина Соколова
Няма коментари:
Публикуване на коментар