когато се препънах в твоя поглед.
Подгонена от вятъра суров,
бях жадна за очи, по мене топли…
И за покров, под който да склоня,
мечтите си, до лудост наранени.
Не ти разказах колко съм сама.
Откраднах миг от мъжкото ти време
и си го скрих… Да бъде само с мен,
такъв един, задъхан от отричане.
А после посивелият ми ден
намери нови сили да обича…
И днес, когато много ме боли,
пак търся този миг. Но вече зная,
че щом любов от лудост се роди,
тя има огън да взриви безкрая….
Йорданка Господинова
Няма коментари:
Публикуване на коментар