усмихвам му се замечтано.
Опитвам се да следвам онзи чист стремеж
към щастието истинско, голямо.
А то изплъзва се зад сивите ъгли
на улици и сгради тъй познати.
И пак се питам както и преди:
защо ли иска да сме непознати?
Защо изчезва всеки миг, когато
у мен прокрадва се надеждата за близост?
А може пак мечтата да отпращам
самата аз със своята свенливост?
Дарина Стоянова
Няма коментари:
Публикуване на коментар