В деня ми никога те няма,
но в нощите си само ти
и лъжа себе си,че си измама,
ала душата ми объркана мълчи.
Мълчи,защото те усеща,
защото знае,че си още там.
Припомня си онази първа среща,
със аромат на истини и свян.
Припомня си очи,които
я гледаха като съдба.
Кафето си остана недопито,
не забелязвахме около нас света.
Предостатъчен ни бе покоя.
Предостатъчен ми беше ти.
Всяка клетка ми крещеше,че съм твоя
и че времето не ще го промени.
И душата ми за пръв път от години
се усети пълна с цветове.
Искаше да подарява рими
и да получи своите криле.
Е..получи ги и от тогава
единствено за теб шепти.
Все чака те,като сирак на прага,
от ъгъла да се покажеш ти.
Съцето ми не дава да й кажа,
че полета й няма да те върне,
че през деня ще е без теб-наказана,
че ще си нейн единствено докато съмне.
Марияна Трандева
Няма коментари:
Публикуване на коментар