Носталгично

Понякога те виждам във съня си-
усмихва се лицето ти красиво,
...а друг път като буря си навъсен-
рисуваш мойто утро в тъмно-сиво.

И сбирам всички мънички парченца
от нашето любовно огледало,
потапям в сълзи белите цветенца
пресъхнали в сърцето ти заспало.

Понякога от спомени се давя,
усещам близостта ти като примка.
Щом няма те до мен какво да правя?
Целувам образа ти, върху снимка...

И в този миг със мен се случва чудо -
във вените ми пак кръвта пулсира,
сърцето ми отново бие лудо
и смисъла в очите ти намира..!

Но после всичко цветно се стопява
от думите ти – ябълки отровни.
И снимката огнището ми сгрява,
напук шептяща стихове любовни.

Онези, същите, които нявга,
в комплект със обичта си подарих.
Онази обич, дето днес отбягвам,
и в пулса на сърцето си я скрих.

Понякога те виждам във звезда,
политнала надолу към земята...
Какво да и поискам? Самота,
която да ми изцери душата?

Да мога да те гледам безразлично
сърцето си на Дявола бих дала,
но вместо туй стиха ми носталгично
се сгушва на сълзите под воала.

И плача! Не понякога, а често!
В тъгата си проклинам Афродита...
Но чувствата не избледняват лесно
и пак за лек сърцето ми се скита...

Павлина Соколова

ПОСВЕТЕНО .............. (на тези, които не ме разбраха)

Нямам сили приятелю битки... да водя.
Да воювам не съм се научила.
Сам-сама ако трябва сред вълци ще бродя.
Оцелея ли ще съм получила...

върху челото свое написан завет-
ненаучен житейски урок.
Бели струйки в косите. И тъжен куплет.
Нож в гърба. Непосилно-жесток.

Днес боли ме, приятелю, чувствам умора.
Уморих се от хорската злоба.
Нося тежкият кръст на бездушните хора,
дето още копаят ми гроба.

Има място за всички на тази Земя,
но май не всички него намират.
Със добрите аз винаги ще съм добра.
И със лошите. Но не разбират...

Питам тебе, приятелю, трябва ли днес
Дяволът за ръката да хвана,
да поръся с бездушие своята чест
безсърдечна и аз за да стана?

Аз не исках, приятелю, да променя
този свят, във чернилка облечен!
Вярвай ми, цял живот към това се стремя!
Не успя той да стане човечен!

Днес си тръгват от мене един подир друг,
тези, дето до мене стояха.
Там, в тълпата, приятелю, и твоя гръб
е сред тези, дето не разбраха...

Не разбраха, че исках приятелско рамо,
търсех искрено-чисти сърца.
Вече долу са маските. И виждам само
изкривени от злоба лица...

А лицето ми, моето, пак се усмихва,
вади ножа ръждив от гърба.
После капка по капка обидата стихва.
И готова съм пак да простя.

Павлина Соколова

Знам, че те има Любов !

Знам, че те има Любов,
някъде там- под дъгата,
сбрала в себе си
стръкчета на Надежда.
Млада, дива, безумна,
...но и кротка и плаха,
винаги влюбена
във зората безбрежна.
Знам, че те има Любов!

На Слънце приличаща-
със коси, разпилени
от истинско злато,
скрила топлина във очите,
обичаща,
носеща аромата
на знойното лято.
Знам, че те има Любов!
Докосни ми сърцето!
Изтръгни самотата
от топлите длани!
Отведи ме със себе си
там, от където
след тъгата в небето
се ражда дъгата.

Милена Йорданова

Понякога...

Понякога...

...сърцата си събираме на части

Решили вече-
...
няма да боли!

И търсим смисъл

в думичката ,,щастие,,-

когато падаме и ставаме.

Или напред вървим...

Понякога...

си позволяваме да бъдем

себе си.

Макар да знаем,

че ще ни боли.

Сърцата си обричаме на

еднодневие.

И в еднодневието си-

сами вървим.

Понякога...

...обичаме безмълвно,

потънали в нечия

любов,

разтваряме сърцата си за нея

оплетени в лудналия зов.

Понякога...

...сме някак си себични

Не искаме на другите греха.

Понякога...

мечтаем за различност.

Понякога...

...Не някога-сега!

От: ART show

Ината съм

Ината съм.
Това го знаеш.
Друго?
Не свеждам никога главата си.
Понякога изглеждам много луда
и често патя от устата си.
Усмихвам се – тогава съм красива.
И ако няма път – вървя в тревите.
Не плача никога – дори да ми е криво.
Но гледам всеки право във очите.
Изправям се след всеки удар на живота
Навеждам се, за да не се пречупя
Поправям се, ако изпея грешна нота
И трудно може да ме купиш.

Проклета съм.
Но и това го знаеш.
Друго?
Умея да ти пропълзя под кожата.
И да те влюбя в мен. Да те загубя.
А после – да изкарам теб виновен.

Безценна съм.
Това го знаеш.
Също.
И бягам. Но понякога се връщам.
Обичаш ме?
Когато спра да бягам
или поискаш с тебе да остана

ще бъде само и единствено когато
обикнеш даже Дявола в душата ми…

http://data-bg.org/forum.php?action=viewtopic&topicid=172

Защото те обичам

Ти не си от онези – безличните,

дето ще скрият главата си в пясъка.

Често бунтуваш се, дишаш наистина,

виждаш в живота солта, а не блясъка!


Ти не си от онези – страхливите,

дето избягват гнева на проблемите!

Не съжаляваш за грешки отминали!

Знаеш, че губил си, но и си вземал!


Ти не си от онези – безкрилите,

дето пълзейки се чувстват предпазени!

Често кипиш сред човешко безсилие!

Често душата си с рани наказваш!


Ти си от тези, които остават,

даже когато взривява се утрото!

Ти си от тези, които признават,

че не биха повярвали в ЧУДОТО!


Ти си от тези, които пред всички

би заклеймил небето с безгрешните,

но ако някой до болка обикнеш,

би прекатурил света – да го срещнеш!



Марияна Трандева

Аз съм жена

Аз съм жена, създадена
като всички останали –
да помни и да забравя,
и да прощава,
да се радва,
...да получава,
да обича и да бъде обичана.

Аз съм жена, от ония,
които само от извора пият
и не понасят измама,
трохи не обират,
не се греят на пепел,
а само на пламък,
вярват в звездите -
не в техния блясък,
а в тях самите.

Нина Беремска

* * *

Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия - тя става стъклена,
ако извайваме стъкло - то не звъни кристално.

...Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.

Потта на селянина светва още в тъмно
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода...

Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?

Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено -
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.

Добромир Тонев

Аз ще намеря начин ...

Как от теб да избягам ?

Как от теб да избягам ? Живееш в сърцето ми!
За да спре да те има навярно ...ще трябва,
да строша на парченца всички влюбени атоми...
Ала не гарантирам, че ще те забравя!

Как от теб да се скрия? Душата ми цяла
си обгърнал със своите нежни ръце.
Като гара самотна аз бях запустяла.
Ти ме стопли, Любов, стопли моето сърце!

И блести във очите ми чиста надежда,
две сълзи се търкулват от щастие сладко,
радоста в моя поглед сега се оглежда...
Как е хубаво само! Дано не е кратко!

Нямам сили да бягам от тебе, Любов!
Докато те намеря мина цяла вечност...
Тръгвам заедно с тебе към изгрева нов!
С пълни шепи ще вземам от твоята нежност!

Павлина Соколова

Ако не се получава...

Ако просто нищо не се получава ,
И се препъвам, когато почти съм стигнала...
А искам всичко точно сега...
И си мисля - ако само можех...
Ако само можех...
И тогава си спомням:
Всичко в живота е добро,
Дори и да не го разбираме...
Всичко идва при теб навреме.

Затова запомни :
Всичко се развива... както трябва!!!

(Жан Спилър)

Прочитайте този стих всеки път, когато усетите безпокойство или тъга. Той ще ви
даде успокоение.

Почистих .... в душата си !!!

Почистих килера,
изхвърлих всичко излишно.
Последната капчица вяра
побързах да сложа на скришно.
Изхвърлих всички нечестни приятелства,
стари обиди, ограбващи ме познанства.
Изведнъж се получи доста пространство.
Изметох и амбиции разни.
И рафтовете останаха празни.
Тогава започнах да подреждам.
Най-отгоре, като крехък и фин порцелан,
подредих всички мои надежди.
До тях, някой и друг бъдещ план.
После, на по-долния ред,
като луксозен пакет,
сложих най-скъпите спомени.
В килера оставих, безспорно,
най-важното само:
за точка опорна
вярно приятелско рамо.
Последно,
проветрих и стана прекрасно!
А беше толкова задушно и тясно ...

/Кристина Филипова/

Можеш ли.......

Можеш ли да си представиш първата ни целувка?
Първият път, когато се докосваме?
Първата прегръдка?
Аз мога.
Слънцето бавно потъва зад хоризонта,
лъчите му подсилени от жълтата премяна на есента
те обливат, седяща на пейката в парка.
Приближавам се бавно към теб с роза в ръка.
Нежната ти усмивка спира дъхът ми.
Навеждам се и подавайки ти розата
устните ми лекичко докосват твоите.
Ръцете ми те обгръщат, вплитайки пръсти
в косата ти, притискайки те към тялото ми.
Изведнъж алармата оглася стаята
под лъчите на изгряващото слънце.
Поредният ден.......
Поредният ден в очакване.....
да те видя, да чуя гласа ти...
Целуни ме.

Докосни ме.

Прегърни ме.

http://www.facebook.com/#!/notes/%D0%B0%D0%B7-%D1%81%D1%8A%D0%BC/%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D1%88-%D0%BB%D0%B8/253522784660076

Не очаквах да те видя ( на Р. )

Видях я неочаквано.
Слънчеви посребрени коси.
Усмивка. Същите трапчинки.
- Не очаквах да те видя !
- Не съм те виждала години !
Вечно стегнат.
Все същият. И парфюма даже.
Аз останах сама, още в траур.
Аз в къщи с някой, но сам.
Животът продължава ...
- Помниш ли нашата младост ?
Бяха хубави години !
Беше най-хубавото момиче.
- Стига, бе ! Остана си закачлив !
Ти още ли пишеш стихове ?
Прочетох нещо от теб !
Кога ще ми прочетеш нещо ?
- Знам ли, къде ? ...
-Запиши ми телефона !
- Диктувай !
Ще отседнем някъде, някога !

Александър Райнов

На Самуил

Мъничък, дето утре за всичко ще питаш -
аз ли да ти разказвам света?
Аз ли – дето така си оплитам дните.
Правя крачка, на втората вече греша.
Още ме лъжат. Лъжат ме право в лицето.
И още вярвам. Глупаво е, нали?
Забравям си шапката. Губя си ключовете.
Влюбвам се – обичам да ме боли.
Вечно нямам обувки. Така е, защото
ги изтърквам, докато тичам насън.
Събирам подкови. Пускам понякога тото.
Редовно стъпвам във всеки случаен трън.
Мъничък, малко е въздуха. Диша се тежко.
Но аз ли да ти разказвам света?…
Аз зная само, че ти, ти не си грешка!
За другото…
питай своя баща.

Автор: Камелия Кондова

Любов ли е ?

Многоточия

Ще ме откриеш в тези многоточия
по - ясни от безброй фалшиви думи,
...по - страшни и от дуло в слепоочието,
градящи мост над яма помежду ни...

Ще ме откриеш във лъчите сутрин,
промъкващи се в стаята ти празна.
Знам, ти не ме покани, но аз тук съм!
Не казвай ,че е грешно и напразно!

Ще ме откриеш в глътката кафе -
блажена, с аромат неустоим...
Ще те обгърна ласкаво с ръце,
минаваща през гъст цигарен дим...

Ще ме откриеш в капките от дъжд,
отмиващи горчивата тъга.
Кой казва, че не плаче никой Мъж
щом тръгва си любимата Жена..?

Ще ме откриеш в тези многоточия,
в мълчанието на поглед теменужен...
Не ме отпращай с хладно безразличие,
не знаеш само колко си ми нужен!..

Павлина Соколова

Нужен си ми!

Нужен си ми!
Моля те, бори се!
Обичам те! И силно вярвам!
...Вярвай ми, че има смисъл!
Да бъдеш силен,
повелявам!

Не се предавай!
Длъжен си за двама ни!
Обичам те! Без тебе няма
нищо вече да е същото...
Да бъдеш силен,
повелявам!

Нужен си ми!

http://www.kakvo.org/ptext/j-ai-besoin-de-toi-s-il-vous-pla-t-se-bat-je-t-aime-et-croie-4bd6116d2088ea2d33ce48b2c37bcfeabgfr

Все още

Все още съм обичана и млада.
какво, че есента ми праща знак,
напомнящ за ...часа на листопада,
предчуствие за неочакван сняг.

Все още с първите петли заспивам.
Подмина ме и златната река...
Понякога съм тъжна. И щастлива,
докосна ли приятелска ръка.

Все още слънцето над мене тича,
косите ми с целувки пак злати.
Разплаква ме все тъй... И ме обича.
А любовта - сълзите ще прости.

Забравила за своето начало,
нали обратно не тече вода,
обръщам гръб на всяко огледало.
И следвам само моята звезда.

Павлина Стаменова

Тъга

В дванайсет тъгата си легна да спи.
Прегърна я нежно и тихо нощта.
Събуди се в девет, отвори очи.
Тъгата все още си беше тъга.
Закуска, цигара и чаша кафе,
и малко мечти, премълчани на глас.
Тъгата отдавна се чувства добре,
когато ми идва на гости у нас.
А после облече се, взе си ключа,
излезе и тръгна без цел и посока.
Тъгата все още си беше тъга...
Цената да имаш сърце е висока.
Завърна се вкъщи, щом вън притъмня.
И без да усети, в последния час,
тъгата престана да бъде тъга.
И бавно и тихо превърна се в... аз.

Йордан Илиев

Обич до смърт

На врата ми виси като старо мълчание
тази обич до смърт, изкована от липси.
И съвсем изранила ръце от протягане,
се разбивам на звуци, намерили смисъл

да са повече „свои”, без да има награда.
Без да кривват по пътя на чужди усмивки.
Да се свият отвътре, като няма „нататък”
и дори във смъртта си да бъдат красиви.

Страшно много тежи това наше откъсване,
като късче олово заседна в сърцето.
И дори да не виждаш в очите ми сълзите,
и дори да си мислиш, че става по-леко…

Февруари е в мене като болка отляво
и замръзва в окото поредна снежинка.
Тротоарено-сив е денят ми. Отдавна
няма път за назад. А си толкова истински…

И съм толкова малка – по-малка от птичка,
спряла тихо в сърце на угаснал часовник.
Ти си много далеч и след тебе умирам…
Ти си обич до смърт. Но такъв те обикнах.

Автор: Елмира Митева

Любов ...

Аз не купувам обич и мечти.
Не ги складирам. И не ги продавам.
Божествен допир е. ...Не се скверни.
Не се засипва с пепел или плява.
Отвсякъде сияе. Като храм.
Това е най-красивата стихия.
Което в святост исках да ти дам
не е в пакет, защото е магия.
С пет букви се изписва. И е зов.
Вибрации от огън по кръвта ни.
Пулсар от нежност с името Любов.
Не се купува. Нито се продава.


Людмила Билярска

Да летиш е толкова красиво ... !

Да летиш е толкова красиво ... !
Да вдишваш свободата на живота ... !
Да се слееш с вятъра и се отпуснеш ... !
Крилете да те носят без посока ... !
Да летиш е толкова красиво ... !
Докосваш облаците и се влюбваш ... !
Галещ лъч те стопля мило ... !
И всеки миг е все тъй ненасищащ ... !
Да летиш е толкова красиво ... !
Вероятно си спомняш от детството това ... !
Полетиш ли страхът ти някак изчезва ... !
И се пренасяш в красотата на света ... !
Да летиш е толкова красиво ... !
Дори със болка във гърдите ... !
Дори и да е облачно и сиво ... !
Лекуваш се летейки , преследвайки мечтите ... !
Да летиш е толкова красиво ... !
Дори да не очакваш нищо ... !
Живеейки далеч от всичко хищно ... !
Да летиш е толкова красиво ... !
Аз знам , че ти също знаеш това ... !
Само тези , които някога летели са ,
познават тази Красота ... !
Познават тази Красота ... !

Мария Янакиева

Не мърдай!

Не мърдай!
В ръцете си държиш заспало птиче –
сънува сънища, в които пак лети...
Не дишай!
Любовта те принуждава да обичаш
дори, когато всичко те боли.
В ръцете ти една душа разгръща
крилете си свободни над света.
Не го събуждай...
Пак ще те прегръща,
щом ти си го научил на това...

ирини

Искам да ми правиш кафе

Искам да ми правиш кафе –
горчиво, черно, гъсто и без захар,

часовникът ленив да спреш
и да откъсваш сутрин вчерашната дата...
Искам да ми правиш кафе.
Под душа да ми пееш с ноти-капки,
невиждаща... със босите нозе
да пия утрото от мокрите ти стъпки..
Искам да ми правиш кафе.
Със тиха дума, с ласка да събуждаш
петте ми сетива... море...
Деня ми с устните си да отключваш...

Горица Петрова

Никоя

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

...Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва.

Емили Дикинсън

По пътя ...

Годините препускат като влак.
Летят край нас с опиянена дързост.
...И виждаме във погледа си как
се трупа тъй изстраданата мъдрост.

Светът безумен гледа отстрани
Съдбата ни как пътища чертае.
По кой път трябва всеки да върви?
Кой верният е? Никой май не знае...

Преследваме го – Щастието, там дето
вървейки ще печелим и ще губим.
Вървим по пътя. Пътят на сърцето.
И молим се в живота да се влюбим...

И колко рози ще ни убодат,
и колко океани ще преплуваме?
Колко пътеки ще ни отведат -
там, при мечтите, дето ги сънуваме?

Сълзите ни – и сладки и солени,
ухаят на тъга, после на щастие,
а дните ни – и топли и студени
чертаят всяко следващо препятствие...

И питаме се пак...дали...дали...
във утрешният ден Слънце ще има,
ще спре ли дъжд в очите да вали,
в душата да върлува люта зима...

Кой може болката да облекчи?
Вината кой ще иска да поеме?
Съдбата наша тайнствено мълчи.
Кога ще дойде по-доброто време?

А влакът ни – Животът, пак лети,
препускат бързо прашните вагони,
стриват на прах любови и мечти
потъпкват гордост, правила, закони...

Но виждаме как розата бодлива
със дързост под дъгата разцъфтява,
ухае на живот така красива...
И раната ни бавно заздравява!

И виждаме преплуван океан -
един живот, с възходи и падения.
И стигаме до пристана. А там,
виси табела „Няма наводнения!”...

...Но гледаме я, пълни със съмнения...

Павлина Соколова

Притча за Абсолютно Независимата Жена

Живеела Абсолютно Независима Жена. Преди около година станала тя такава - абсолютно независима. С което ужасно се гордеела.

Тя ставала веднага щом звъннел будилника и никога не се излежавала в леглото. Не пиела кафе или чай: тя дълго преодолявала зависимостта си от кофеина. И успяла, като заедно с това изключила от менюто си и всичко сладко, калорично и безполезно. Затова тя сутрин пиела вода и ядяла неподсладена и безсолна овесена каша. Тя се разделила и с приятелките си, защото не искала да бъде зависима от тях. Отнасяла се абсолютно равнодушно към шопинга и никой не можел да я обвини в това, че е способна да загуби ума си заради някакъв лъскав парцал. Да, какъв ти шопинг! Тя и по мъжете не си губела ума. От както прогонила любимия си (за малко да изпадне в зависимост от него) минали много месеци. Казано на кратко, Абсолютно Независимата Жена чувствала, че още съвсем малко и... скоро ще стане Идеалната Жена.

В събота сутринта от към вратата се чул шум. Отворила. Зашеметена от умора, на прага стояла Котка. Жената ахнала, като я видяла:
- Ти?! Но... Как така? Триста и четиридесет километра?!
- Вървях в продължение на година – Котката влязла вкъщи и уморено се облегнала до крака на стола.
- Защо?
- Липсваше ми! – вдигнала очи Котката. – Не мога да живея нито без теб, нито без нашия дом, нито без нашия мъж. Между другото, къде е той?
- Но нали те изоставих при леля на село... Ти не се ли обиди?
- В началото да, - въздъхнала котката. – Но после ти простих. Разбирам те: ти толкова искаше да станеш независима...

- И станах! – гласът на Жената предателски потрепнал.
- Е, поздравления, - прошепнала Котката. – Какво да се прави. Ще си почина ден-два и ще си тръгна обратно.
През нощта Жената изплашено отворила очи – тя винаги се събуждала от някакво непонятно чувство за мъчителна и тъжна празнота в гърдите. Около сърцето й било хладно – сякаш някой бил включил вентилатор вътре в нея. По навик тя протегнала ръка за успокоение – и се натъкнала на топла козинка. Котката леко се размърдала под одеалото, наместила се под ръката и замъркала. Скоро хладният вентилатор в гърдите й изчезнал.

...Минали три дни. Жената се събудила и половин час се излежавала в леглото, след което се запътила към кухнята, предвкусвайки силното кафе с тъмен шоколад. После протегнала ръка към мобилния и задала на своя любим мъж най-важния въпрос: “Къде си?” – и това било поне за стотен път от вчера насам. След това си уговорила среща на кафе с приятелка. И изведнъж видяла Котката, седяща до вратата.
- Пусни ме, моля! – рекла тя.
- Отиваш ли си? – в очите на Жената заблестели сълзи. – Но сега аз не мога без теб!
- Успокой се, - рекла Котката. – Аз просто излизам да се поразходя, скоро ще се върна. Не затваряй вратата, моля те. Независимостта не е отсъствие на зависимост, както ти си мислеше. Това е да знаеш, че вратата е отворена. А също независимостта – това е щастие. От това, че си имаш някой, заради когото си готов да изминеш 347 километра пеша.

И Котката прекрачила прага, ободрително усмихвайки се на Абсолютно Нормалната Жена...

http://www.pozitivnoto.info/2010/08/pritcha-za-nezavisimata-jena.html

Душата ми

Душата си поднесох чисто бяла,
разлистих я за теб и любовта,
оставих те да пишеш върху нея
и ред по ред изписа я така.

Изписа ти възторга, радостта си,
страданието, жаждата, страстта,
изписа на сърцето си терзанието,
че трудно се доказва верността.

Тъй дълго писа, къса даже листи,
защо не си помисли, че боли?
Захвърлена накрая я остави,
но ред един от нея не изтри.

И въпреки, че тъй е изтерзана,
издраскана, накъсана дори,
ти виж я как отново е готова
вълшебство от любов да сътвори!

Ето я, простила, чисто бяла,
усмихва ти се с моите очи,
закърпила любовните си рани,
по-влюбена от всякога блести!

Евгения Георгиева

Не искам ...

Не искам да съм твоите окови,
аз искам да съм твойта свобода!
Да идваш, щом ти трябва малко обич,
да идваш, щом усетиш самота.

...Да не вися на шията ти, като камък,
а да съм нежността обвила те с ръце
и да не паря, като въглен - да съм пламък,
на който можеш да постоплиш своето сърце.

Да съм оазиса, във който би отседнал,
намерил обич, нежност, топлина,
да мога жаждата да утоля, приседнала
до теб и впила устни - без тъга.

Не искам да съм бреме за душата ти,
а искам да съм храм на любовта,
където да се срещат пак телата ни,
забравили за болка и тъга.

Иконата за теб да съм - спасение,
от всичко, що душата ти гнети.
Да търсиш ти със мен уединение,
когато нещо страшно ти тежи.

От теб не искам обич - състрадание,
щом истинска, не може да е тя.
Не се нуждая аз от подаяние!
Любов ми трябва, ала от душа!

От За теб с любов

Обичай ме ...

Обичай ме дори да те е страх
и целият свят силно да крещи,
...че твоята любов към мен е грях,
и никой няма да ти го прости...

Обичай ме! Макар сега да нямам
богатства, и във шепите жълтици-
Сърцето мое – цяло ти го давам,
вземи и мойте влюбени зеници!

А после погледни през тях и виж,
как тебе виждам с моите очи,
не бях в Милано, нито пък в Париж,
за мен Светът – това си просто Ти!

Обичай ме...дори да те изгарям
със любовта, която ме убива
не спирам да те искам и повтарям:
От тебе обич няма по-красива!

Обичай ме... Тъй както можеш ти -
обсебващо, ревниво, романтично...
Пронизвай ме с любовните стрели
и карай да се чувствам по-различно.

А някой ден, когато дойде края
на дните ми, по теб в които тичам -
пак ще се преродя, защото зная,
че Бог ме е създал да те обичам!

Павлина Соколова

Знаеш ли какво е да те обичам...

Да не преставам да мисля за малкото мигове, които сме имали заедно.
Да очаквам да те видя всеки ден, дори да знам, че няма как.
Да искам да ти се обадя и да знам, че няма смисъл.
...Да съм щастлива с друг и отново да мисля за теб.
Да ми липсва всеки миг, всяка усмивка, всяко ухание, да ми липсват очите ти.
Да нямам даже и думи, и рими и нищо да изразя липсата.
Да продължавам напред и всяка вечер да се връщам с две крачки назад, за да си спомня по-добре.
Да живея в измислен свят, в който те има.
Да сънувам теб и да ме е страх да се събудя, защото ти няма да си там.
Да си налагам да те мразя и едновременно с това да те обичам...

Мария Георгиева

Не мога без теб

Ще извикам луната.
Гласът ми ще бъде задавен
от мъка,
...но ще и кажа,
че не мога без теб!
Ще погледна към слънцето.
Очите ми тъжни ще блеснат
в лъчите му
и то ще узнае,
че не мога без теб!
Ще изкрещя пред звездите.
Те ще се стреснат
от моята болка
и ще усетят,
че не мога без теб!
Ще докосна морето.
Мойте горчиви сълзи
ще се слеят с водите му
и то ще познае
че не мога без теб!
Ще викам, ще плача, ще крещя
пред вселената
и тя ще узнае,
че не мога без теб!
Не мога!

Нонка Чардакова

Не търся смисъла, а го намирам

В една прегръдка топла се разтварям
и милвам нежно с влюбените длани.
Натрупани мълчания изгарят,
...топят се в този огън всички рани.

Не те измислях. Съществуваш –
добър и лош, несъвършен, прекрасен...
Детинските ни лудости си струват
вълните топли, смисъла неясен.

Не те очаквам. Всичко е посока –
вратата, шепота, дъжда метеоритен,
пътека тясна, друмища широки –
отвсякъде нахлуваш и не питаш.

Прииждаш като вятър във косите,
плътта със жадни пръсти провокираш...
Тук спирам! Знам, въпросите оплитат!
Не търся смисъла, а го намирам...

Руслина Александрова

Никоя и ничия

Ще се превърна в никоя и ничия
и ще се влея в нищото.
С едно студено безразличие
...ще позволя да ме разнищят.
Едва ли ще е от значение
за някого,... за нещо.
Дали ще тръпна от вълнение
все още,ако се явиш насреща ми?
За тебе ще съм никоя и ничия,
минаваща край теб случайно.
С едно студено безразличие
ще продължиш нанякъде незнайно.
И,ако някога от "никоя" и "ничия"
поискаш да ме видиш пак "предишната",
ще ти пошепна с хладно безразличие,
че аз отдавна съм "излишната".
Зад ъгъла ме чака вече нищото
и нежно,като сън,ще го приема.
Животът ми е толкова разнищен,
че няма смисъл да си спомняш и за мене.

Михаела Алексиева

Път към любовта

Тръгнах на път. Да диря Любовта.
...Разказваха легенди от преди -
живеела сама в една гора
от тук , та чак през девет планини...

И тръгнах, сякаш следвайки мираж
зад себе си не смеех да поглеждам,
не взех със мене никакъв багаж,
но имах спътник – вечната Надежда!
В началото едно ядливо чувство
прицели се във моето Вълнение,
ала да ме улучи то пропусна -
нарекох го безпочвено Съмнение.
А по – нататък ято черни птици
видях над мене хищно да кръжи.
Не заслепиха моите зеници.
Отминаха. Нарекох ги лъжи.
И срещнах Нея, с ябълка в ръката...
За малко за Любов я припознах!
Със мъка устоях на красотата,
обърнах се, и я нарекох Грях.
За кратко навестяваше съня ми
в самотното и тъжно навечерие,
но образът и после се се потули.
Спечелих нещо. Кръстих го Доверие.
Изправих се пред пропаст тъй дълбока...
Прониза ме до костите кошмара.
Със сетни сили тръгнах към потока.
А болката нарекох Изневяра.
Препъваха ме паяжини гъсти,
змии отровни плуваха сред тях,
оплитаха ме клони с хищни пръсти
и бях познала вече що е Страх...
А по нататък пътя беше лек
набавих си вода, дори храна,
но срещнах аз по пътя си човек -
поиска ми ги срещу Доброта.
Дарих му всичко, ала пак оставих
Надеждата до мене да върви,
със нея аз отново се нахраних,
а жаждата си с Вяра утолих.
А после стигнах приказни поляни
накичени със шарени цветя.
Поглеждаха ме радостно засмяни.
Нарекох тази гледка Красота.
Не се сдържах! Откъснах бяло цвете,
от нежният му аромат отпих...
И бликнаха в миг рими от сърцето!
Нарекох вдъхновението Стих.
И стигнах до онази планина,
със сетни сили се добрах дотук...
Ала уви! Не срещнах Любовта!
Навярно преди мен бе стигнал друг?!
Погледнах към Надеждата с тревога,
а тя мълчейки кръстеше ръце.
Дали да се откажа днес ще мога?
- попитах с мъка моето сърце.
Не вярвах че я няма! Може би
под сянката на ароматни клони,
полегнала е тихо да поспи
и щом събуди се - ще ме догони!
И тръгнах си с Надеждата от тука.
По пътя си обратен днес поех.
На всяка крачка имаше поука
и всичките за спомен аз си взех.
А слизайки по стръмния баир,
аз видех ли да се изкачват хора
им давах за из път по сувенир -
една усмивка, пълна със умора.
Надеждата, че стигне ли до края
душата сродна всеки ще намери,
и пак към Любовта...като към Рая
всеки не спираше да се катери!


...А тя седи встрани и мълчаливо
с усмивка всички пътници поглежда,
и своите препятствия грижливо
по пътя им безумен пренарежда...

Павлина Соколова

Можеш ли?

Разпалваш ли угаснали жарави
и огън в някого дали ще съживиш,
спомени, потънали в забрава,
...можеш ли ти сам да възкресиш?

Можеш ли, умело, след погрома
над руини, миришещи на смърт,
да подариш ти любовта си нова,
живот да вдъхнеш в нечия бездушна плът?

Не искаш много, само глътка обич,
една усмивка, малко страст дори,
но на това дали ще си способен -
да изпариш с целувка нечии сълзи?

Веселина Тодорова Петрова