Да воювам не съм се научила.
Сам-сама ако трябва сред вълци ще бродя.
Оцелея ли ще съм получила...
върху челото свое написан завет-
ненаучен житейски урок.
Бели струйки в косите. И тъжен куплет.
Нож в гърба. Непосилно-жесток.
Днес боли ме, приятелю, чувствам умора.
Уморих се от хорската злоба.
Нося тежкият кръст на бездушните хора,
дето още копаят ми гроба.
Има място за всички на тази Земя,
но май не всички него намират.
Със добрите аз винаги ще съм добра.
И със лошите. Но не разбират...
Питам тебе, приятелю, трябва ли днес
Дяволът за ръката да хвана,
да поръся с бездушие своята чест
безсърдечна и аз за да стана?
Аз не исках, приятелю, да променя
този свят, във чернилка облечен!
Вярвай ми, цял живот към това се стремя!
Не успя той да стане човечен!
Днес си тръгват от мене един подир друг,
тези, дето до мене стояха.
Там, в тълпата, приятелю, и твоя гръб
е сред тези, дето не разбраха...
Не разбраха, че исках приятелско рамо,
търсех искрено-чисти сърца.
Вече долу са маските. И виждам само
изкривени от злоба лица...
А лицето ми, моето, пак се усмихва,
вади ножа ръждив от гърба.
После капка по капка обидата стихва.
И готова съм пак да простя.
Павлина Соколова
Няма коментари:
Публикуване на коментар