Летят край нас с опиянена дързост.
...И виждаме във погледа си как
се трупа тъй изстраданата мъдрост.
Светът безумен гледа отстрани
Съдбата ни как пътища чертае.
По кой път трябва всеки да върви?
Кой верният е? Никой май не знае...
Преследваме го – Щастието, там дето
вървейки ще печелим и ще губим.
Вървим по пътя. Пътят на сърцето.
И молим се в живота да се влюбим...
И колко рози ще ни убодат,
и колко океани ще преплуваме?
Колко пътеки ще ни отведат -
там, при мечтите, дето ги сънуваме?
Сълзите ни – и сладки и солени,
ухаят на тъга, после на щастие,
а дните ни – и топли и студени
чертаят всяко следващо препятствие...
И питаме се пак...дали...дали...
във утрешният ден Слънце ще има,
ще спре ли дъжд в очите да вали,
в душата да върлува люта зима...
Кой може болката да облекчи?
Вината кой ще иска да поеме?
Съдбата наша тайнствено мълчи.
Кога ще дойде по-доброто време?
А влакът ни – Животът, пак лети,
препускат бързо прашните вагони,
стриват на прах любови и мечти
потъпкват гордост, правила, закони...
Но виждаме как розата бодлива
със дързост под дъгата разцъфтява,
ухае на живот така красива...
И раната ни бавно заздравява!
И виждаме преплуван океан -
един живот, с възходи и падения.
И стигаме до пристана. А там,
виси табела „Няма наводнения!”...
...Но гледаме я, пълни със съмнения...
Павлина Соколова
Няма коментари:
Публикуване на коментар