усмихва се лицето ти красиво,
...а друг път като буря си навъсен-
рисуваш мойто утро в тъмно-сиво.
И сбирам всички мънички парченца
от нашето любовно огледало,
потапям в сълзи белите цветенца
пресъхнали в сърцето ти заспало.
Понякога от спомени се давя,
усещам близостта ти като примка.
Щом няма те до мен какво да правя?
Целувам образа ти, върху снимка...
И в този миг със мен се случва чудо -
във вените ми пак кръвта пулсира,
сърцето ми отново бие лудо
и смисъла в очите ти намира..!
Но после всичко цветно се стопява
от думите ти – ябълки отровни.
И снимката огнището ми сгрява,
напук шептяща стихове любовни.
Онези, същите, които нявга,
в комплект със обичта си подарих.
Онази обич, дето днес отбягвам,
и в пулса на сърцето си я скрих.
Понякога те виждам във звезда,
политнала надолу към земята...
Какво да и поискам? Самота,
която да ми изцери душата?
Да мога да те гледам безразлично
сърцето си на Дявола бих дала,
но вместо туй стиха ми носталгично
се сгушва на сълзите под воала.
И плача! Не понякога, а често!
В тъгата си проклинам Афродита...
Но чувствата не избледняват лесно
и пак за лек сърцето ми се скита...
Павлина Соколова
Няма коментари:
Публикуване на коментар