понеделник, 26 декември 2011 г.

Вторник ...

Аз живея там, на дъгата.
И рисувам слънца. Неуморно.
Идват птици при мен. Светлокрили.
И съм влюбена в тебе.Във вторник.
В сряда ставам пастирка.В небето.
Водя стадо от пухкави облаци.
И измислям си някаква седмица,
дето има единствено вторници.
На перваза на моя прозорец
във четвъртък цъфтят теменуги.
А пък аз си мечтая за вторник.
Всички дни са ми...някак си ...други.
Жълти феи долитат във петък.
Много дълго със тях си говорим...
И разказвам им, как си мечтая
да е винаги, винаги вторник!
А във събота ставам прозрачна.
И седефена ставам. И мидена.
И затварям във себе си вторници,
да съм влюбена пак, да ме има.
Във неделя е някак камбанено.
Две безмълвия скитат из двора.
Продължавам. Рисувам слънца.
Да е светло за тебе. Във вторник.
Понеделник се сипе по мене.
Нетърпение. Цяла настръхвам.
Боядисвам красиво дъгата.
Ще съм влюбена! Вторник е утре.

Сaribiana

неделя, 25 декември 2011 г.

Горещо кафе

Събудих се със мисъл за кафе,
но още слънцето навън не грее.
Във нежна мекота от кадифе
дали е спряло... и ще закъснее.

Ще го почакам. Може би и ти
ще дойдеш с него тази сутрин рано.
Ще те помоля тихо - остани,
кафето да изпием с тебе само.

Със сънена усмивка на лице,
несресана, без грим... ще те посрещна
със две димящи чаши във ръце,
пълни с кафе - ухаещо, горещо.

Ще е без захар, много ще горчи,
но ние ще го подсладим с надежда -
погàли ли ме слънцето с лъчи,
във твоите очи да се оглеждам.

Сълза от обич искам да съм в тях,
желана и жадувана с години...
Кафето ли? Не може да е грях!
Ще го оставим бавно да изстине...
kadife

неделя, 18 декември 2011 г.

Неизпратено писмо

Пиша поредното писмо,
писмо, което няма да получиш.
Поредното неизпратено писмо,
недовършено...
пълно с рязпиляни мисли,
объркан словоред...
и всичко друго...
Не те познавам,
може би не съществуваш,
но знам, че няма да спра
да ти пиша.....
Не ги изпращам ,
но знам, че ги четеш.
Поплакваш си даже,
понякога........
Как си ?
Няма те!
Мен също ме няма...
не! не съм измама...
просто и двамата вече ни няма...

Пред очите си ми...
Чувам гласът ти...
(ти не знаеш как ми действа гласът ти...
Ти не знаеш...)
Всеки тембър в него...
Всяка извивка...
Всяко поемане на дъх...
Нищо грозно не можах да намеря в душата ти,
Нищо лошо,..
А търсих с жар,..
С неверие...
Не исках да си ТАКАВА...
Исках да си обикновена...
Защото не исках да обичам...
Търсех си оправдание....
Дори малко...
Търсих го в теб...
Нещото, което да ми позволи да не обичам...
Защото моята Любов ме боли,..
А аз трудно издържам на болка...
Не успях!
Любовта ме превзе тотално...
И аз бих всичкия този път до сърцето ти,..
За да се освободя от Любовта,
Да и докажа че греши,
Че аз греша,..
Но всъщност се получи точно обратното
- Заобичах те по начин,..
От който няма да мога да се спася...
Нечовешки красиво...
Нечовешки болезнено,..
А аз съм просто...
Аз съм просто човек...

Автор: Тиртирлин

Времето ...


Не ме притиска времето – то е даденост.
То не лекува, не събира света ми порутен.
Не то ми дава усещане за сладост,
когато дъвча горчивите си минути.

То не ми трие сълзите – аз го правя.
Аз не си лягам според него.
Както мога сега- така и утре- да се удавя
в сънища, в очите ти, в егото си.

Аз създавам времето, не то – мене.
Така че, не брой! Oстани ми в скута.
Ще видиш, че със мене няма време -
не си с мен от вечност, а от минута.

М. Спасов

събота, 17 декември 2011 г.

Ако те няма

Не се научих да те няма.
Опитах се, но не успях.
По-лесните ме задушават.
Повярвай, скучно ми е с тях!


Очите ми за тях са... поглед.
Звездите...някакво небе.
Щом огън моя сън тревожи,
те чезнат в глухи светове.

И ставам твърде интересна
ала различна в лудостта.
Но как покоя да харесам,
щом те вървят, а аз летя?

А искам страсти да разпалвам
във мъж, достоен за това.
Стандартните са твърде жалки,
те плащат свойта суета.

Не казвай, че съм твърде горда!
Виж, зная своята цена.
Затуй те пазя, обич моя,
и ти дарявам свобода.

ЙОРДАНКА ГОСПОДИНОВА

събота, 10 декември 2011 г.

Не ме обичай ...


Не ме обичай с думи, а с очи,
с върха на малкото си пръстче.
Без ласка - стаята така горчи,
а утрото край мен тъга разпръсква.

По навик никога не ме обичай!
За всеки жест не искам да те моля!
Дори Луната като стане безразлична
посреща я прозореца затворен.

По подразбиране не ме обичай също
и сигурност не искам да усещам!
Знай, винаги при теб ще се завръщам,
ако душата ти на прага ме посреща!

Не ме обичай скрито, а стани!
Ела без свян и ме целувай лудо!
Накарай даже гордите звезди
да ми завидят за това, че в мен си влюбен!

Марияна Трандева

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Всичко може ...


Всичко може да се случи на земята!
Невъзможното е глупав предразсъдък.
Ти само заобичай светлината -
ще видиш – няма вече да се мръква.
Ще я откриваш и във дупка даже,
ти сам ще светиш – сякаш без причина.
Така – докато сам не се откажеш
и тя тогава тихо ще отмине.
Тогава заобичай друго нещо -
трева, цветя, момче или момиче.
И пак на всеки ъгъл ще го срещаш,
докато спреш и него да обичаш.
Така се случва всичко във живота.
Момичета се раждат. И момчета.
Светът ни би бил иначе сиротен.
И аз обичам. Даже още светя!

М. Спасов

вторник, 29 ноември 2011 г.

Само настроение

Градът, приспал наивните си грижи,
пестеше ток - спести дори Луната.
Угасвах до един задрямал ближен,
а страшно ме болеше тъмнината.
Припомнях си нарочно всичко светло -
но все едни, едни и същи мутри...
Навън един изкукуригал петльо
ме лъжеше, че ще се ражда утро.
Не ми тежаха мръсните чинии.
Тежаха ми неискрените пръсти.
Молитвите дъждът да ме измие
се сбъдваха - но непременно късно.
И пак осъмвах ничия, но цяла.
(Късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало -
очите на разлюбени момчета.)
Тогава още знаех, че те има -
един такъв, на никого приличащ.
Но нямаше лице и глас, и име -
и аз не знаех как да те обичам.
Когато знаех, вече беше късно
тревата след дъжда да се изправи.
Стъмни се. И сълзата ми се пръсна
в окото ми -
за да не те удави...



Камелия Кондова

Участ

За някогашното... Което...
Пак ще се върне... Някой ден...
Нали?... За болката в сърцето...
За смелостта да бъдеш с мен.

Такъв – капризен, лош, отчаян...
И все по зъл и уморен...
Ах, за началото след края...
За ужаса да бъдеш с мен...

За белезниците... Железни...
За доживотния ни плен.
Докато някой ден изчезнем...
За подвига да бъдеш с мен.

През зимата... През самотата...
В леда... От тебе разтопен...
С останките от топлината.
За участта да бъдеш с мен.

И за усмивката прилежна...
През сълзите... И през скръбта.
Благодаря ти, неизбежна
и храбра моя... До смъртта.

Недялко Йорданов

Не продават любов...

-
Не продават любов. Вече питах.
Обикалях безброй магазини.
Аз менюто им цяло изчитах –
само сирене, хляб и маслини.
Стисках в шепа парите събрани,
в този свят уж продава се всичко-
гледаш филми на плоски екрани,
а сърцето умира самичко.
И отказах се, смисъл май няма.
За какво са тогава парите?
Влизаш сам ти във къща голяма,
а студени и дълги са дните.
Бях навън, две очи в мен се взряха -
не можах да стоя адекватно.
Любовта бе това, аз познах я.
Тя дошла бе за мене - безплатно.

М. Спасов

неделя, 20 ноември 2011 г.

Само полъх


Не те обичам, чуваш ли, не искам
на халос да пилея любовта си.
Раздавах се безумно - няма смисъл.
Сега те пазя само в мисълта си.

Не те обичам, чуваш ли, не искам
любов да подарявам на глупци.
Когато се научиш да ме искаш,
ела и прегърни ме, говори ...

А аз ще си остана само полъх
от твойто лято, с мирис на море.
Когато се научиш да обичаш,
отново ще намериш моето сърце.

Не те обичам, само те желая.
Ела, и в мен отново се разлей.
Когато умориш се от нехая,
ела, и в мойте дни живей ...

Нели Никова

събота, 19 ноември 2011 г.

Размисли

И ако трябва нещо да поискам,
преди да си отида от света,
една любов, без име и без смисъл
мечтала бих за миг да споделя.
И ако трябва да целуна някой
със устните, преди да се стопят,
ще искам да е Той. И да е лято.
А след това... те нека да мълчат!
И ако трябва да пресметна всичко,
похарчено от мъка в някой бар.
Платила бих един живот. И лихвите.
Но аз сама не ставам за лихвар.
И ако трябва утре да си ида
аз бих избрала точно този мъж,
да срещне любовта ми за да види,
че истинската идва по веднъж!
NimeriQ

петък, 18 ноември 2011 г.

Остави ме да те обичам...

Не мога да те наобичам, не разбираш ли...
Все ми се струва страшно недостатъчно.
Все ми се струва като миг-премигване -
такова малко и безумно кратичко.

А ти ми се обичаш много. Много!
Защо - не зная. Никак и изобщо.
И за това - не питай. Аз не мога
да ти измисля отговори на въпроса.

Обичам те ... така. И без 'защото'.
Или защото мога... Пък и искам...
Обичаш ми се. Толкова е просто.
А щом боли, показва, че е истинско.
caribiana

вторник, 8 ноември 2011 г.

Само той ме научи на обич


Само един от мъжете в живота ми
ме накара така да обичам -
онзи, който с усмивка ми казва:
"Хей, ти си мойто момиче!"

Дето гледа ме - рошава, глупава,
смешна, слаба и силна
и ми казва - "Много си хубава!"
Ей така, дори без причина!

Той се радва на моите странности
и се смее на мойте шеги.
Вярва в мен и в мойте прекрасни
и налудничави смели мечти!

И само с усмивка посреща!
И винаги дава ми повече!
За друг такъв не се сещам...
Единствен той ме научи на обич!


Петя Ходжева

Има ме... за Него



Аз съм мълчанието сутрин в очите му.
Последната капка отиващ си сън.
Първата глътка топлина от кафето.
Аромата на утро по кожата съм.
Аз съм тръпката по гръбнака му вечер.
И съм копнежа му, и съм умора.
Аз съм тази , която единствено
с поглед търси в морето от хора.
Аз съм близко до него. И страшно далече.
Аз съм толкова негова, че чак го боля.
Той ме има неистово. И без притежание.
Аз го имам остатъчно. И само в съня...

caribiana

Животът


Живота не даде ми нищо безплатно -
сама се издигах и падах сама,
за победите имах много приятели,
а със болката бях си сама.

Не очаквах подкрепа, не исках и помощ -
единак съм. Така и до днес оцелях.
Но понякога моля за нежност, за обич
не е слабост, а горест - нали съм жена.

Жена като всички - и грешна, и праведна,
обичам различно, различно живях,
като ангел невинна, като вещица дяволска,
и безумна, и мъдра, от жестокост - добра.

Живота не даде ми нищо на заем,
а вземаше лихва с висока цена.
Вземай, Бирнико, аз съм богата
и след тебе ще имам сърце и душа.

от нета

Какво е забранената любов?

Какво е забранената любов?
И кой би дръзнал да я забранява?
Дали пред мене днес ще е готов
той "позволената" любов да защитава?
Видяли ли сте забранената любов
как с нежност сутрин се събужда,
готова да посрещне своя нов,
усмихнат ден в постеля чужда?
А чули ли сте забранената любов
как шепне с обич думи неизказани?
Ръцете вплетени, телата в зов
любовен и задъхан...
Да разказвам ли?
Не, не съдете забранената любов!
Любов ли е - не може да е забранена.
И заслужава своя благослов,
когато е от двама споделена.

Мая Попова

Липсваш ми.......

Липсваш ми.......

По дяволите как ми липсваш.....

Как празно е без теб сега.....

Как казваше, че ме обичаш.....

А сега останала е само тишина.

И става все по- тихо.......

Изпита бутилка до край.....

Увяхнало цвете......

Изгоряла цигара......

А ти от снимката ми се усмихваш.....

Пронизват ме отново твоите очи.

О, по дяволите, как ми липсваш.....

Как без теб боли.....

Ти мe помоли да не плача,

как да спра,

как без тебе да остана,

как да продължа....?

И все така ми липсваш.....

И все така ме гледат твоите очи,

и все така аз още те обичам.

А така боли...... ........... боли без теб!

Публикувано : от Ралица Димитрова

Един за друг

Ти чакал ли си телефонен звън
на късчета да пръсне тишината,
и да прекъсне тягостния сън
донасяйки надежда във душата?

Очаквал ли си моето писмо,
което все се бави, все го няма?
Опипвал ли си празното легло,
копнеейки във него да сме двама?

А шепнел ли си името ми сутрин,
щом в стаята си слънцето посрещаш,
изпращал ли си вятъра с поръки
да ме намери... да ми каже нещо.

Взирал ли си се в чуждите очи,
надявайки се моите да срещнеш,
и бил ли си наистина щастлив,
щом в пощата ти се белее нещо?

Повярва ли на мен, че беше лесно
да крия вечно чувствата под маска?
А ти не се ли чувстваше нелепо,
когато просеше за капка ласка?

Презирал ли си всички тези хора,
подвластни на лъжи и на измама,
и молел ли си някой за опора,
когато гордостта у теб я няма?

А търсел ли си мене ти, когато
бе задушен от тайно скрити чувства.
А аз? Дали у теб намерих някой ,
който ми даде муза за изкуство?

Знам, че си срещал. И че тази някоя
все още кара теб тихо да страдаш.
Не си ли искал да съм таз, която
ще ти помогне нея да забравиш ?

...Ако така си чакал всеки миг
тъй както аз... докато не те срещнах
значи родени сме един за друг
и значи има... просто има нещо!



Павлина Соколова

неделя, 6 ноември 2011 г.

Обичам те

Не трябваше да ми го казваш. Нищо.
Така объркват думите... Мълчи.
думи сетивата се пресищат.
Започва после само да горчи.

Обичай ме, но нека да е тайна.
Ще знаем тази тайна аз и ти.
Изкажем ли я, тя ще е нетрайна.
Опазим ли я, обич ще пести.

Добромир Банев

Потъвам


Потапям се в дълбините на твоите очи
и потъвам, потъвам, потъвам!…
Искам да те гледам!
Искам да вървим един до друг,
сами в целия свят,
под светлините на нощта,
прегърнати, мълчаливи,
безумно щастливи, красиви!
Разтопяваш ледовете в сърцето ми,
когато те погледна!
Потъвам, потъвам, потъвам…

Автор: Lo Lita

събота, 5 ноември 2011 г.

Научих се

Научих се да чакам, да чакам малко обич...
да чакам малко щастие, да чакам вечно теб!
Научих се да търся,сред хорската безкрайност,
единствен твоя ПОГЛЕД!
Не се научих само, очите ти във спомен да превърна!
Така до днес живея, научена да те обичам!

От: Букет за Теб!

Ти, който ...


Ти, който почваш да четеш сега това стихотворение,
изпитвал ли си някога за миг съмнение,
че поговорките наистина са прави,
че Господ бави, но не може да забрави?
Че който зло желае, страда.
А не остава без награда
доброто, сторено без корист,
и че човешката ни орис
е да се борим за доброто
и за човечността, защото
обиди, завист, интригантство,
лъжи, кавги, пиянство
тъй заразили са всемира,
че днес и вярата умира.


Без нея (тъжна констатация!) -
и цялата “цивилизация”,
уви поставена в кавички.
(Но не от всички! Не от всички!)
Убиваме цивилизовано
и лъжем все по-образовано,
и с хитрости най-съвършени
прескачаме норми свещени.

Копаем на другия гроба,
а там ни очаква прокоба.
Защото Бог е заместен с Власт.
Или още по-страшно – от Аз.
И тъй си живеем умиращи
с тук-там мъдреци протестиращи -
идеалисти наивни наричани,
осмивани или отричани,
проводници на Любовта -
спасителката на света.

Ти, ако все още четеш това стихотворение.
си от последните и без съмнение
ще разтопиш на ближния сърцето,
макар метално кат’ монета!
Ще продължиш любов да сееш!
С омраза не се живее
и само гибел се постига!
А обич никога не стига!

М. Алгафари

Вчера бях



ВЧЕРА БЯХ... СИНЬО СИЯНИЕ.

ЕДВА ДОЛОВИМ СИН КОПНЕЖ.

ОТГЛАС ОТ ДРЕВНО ПРЕДАНИЕ....

ДЪЖДОВНО ПРЕЧИСТЕН РЪМЕЖ.

ДНЕС СЪМ НАПЕВНО-СИНЯ ЕСЕН,

ЧАСТИЦА НЕДОКОСНАТА СИНЕВА.

МАГНЕТИЧНОТО, СЛЪНЧЕВО ЕХО

НА НЕПРЕДВИДИМО-СИНЯ ЖЕНА...

УТРЕ СЪМ СИНЬОТО НА ЗНАМЕНИЕ.

СВИДЕН СПОМЕН ОТ СИНЯ ОМАЯ...

НА НЕЗАБРАВИМА ОБИЧ, ВИДЕНИЕ,

ОТЛЕТЯЛО В СИНЬОТО НА БЕЗКРАЯ...



Автор: divna8

Разплата

Дали обичаме когато с думи тежки
премазваме очи пропили болка?!
Дали съзнаваме прибързаните грешки,
или си казваме:Какво пък толкова?!

Дали си тръгваме от някъде доволни,
че ще изтрием с алкохола спомена?!
Че чувството с карфичка сме заболи
в тефтерче - с катинар затворено?!

Дали заспиваме с усмивка знаейки,
че някой там навън ни чака,
че тясна му се вижда стаята
и търси ласките ни в мрака!?

Дали се чувстваме богоизбрани,
когато с лекота любов прокуждаме?!
Когато в нечие сърце копаем рани
и воплите му в сън не ни събуждат?!

Дали сме чували,че има и разплата?!
Че някой ден местата се обръщат?!
Бездушния в прахта пълзи разплакан
от любовта, която има да му връща!!!


Марияна Трандева

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Научи ме !

,
Научи ме без теб да живея,
научи ме без теб да сънувам!
Научи ме за друг да копнея
научи ме за друг да будувам!
Научи ме нощта да прегръщам,
без тъгата по спомена нежен!
Научи ме душата да връща
всяка моя греховна потребност!
Научи ме без тебе да дишам!
Очите ти очите ми да оставят....
Помогни ми да спра да обичам....
Помогни ми да те забравя!
/прочетох горенаписаното от душата....
сили нямам да ти го изпратя..../

Марияна Трандева

сряда, 2 ноември 2011 г.

Последната роза на лятото

Той ли, Дяволът, седнал на моето рамо
пак шепти, че не си ти за мен
и, че скоро в душата ми зима скована
ще замести горещия ден...

Той ли хвърля в лицето ми истини сиви
и мечтите ми стрива на прах,
а душата ми, клетата, в ужас се свива
задушена в тъмница от страх.

Може би е така, може би твърде късно
стигнах до този брод възмечтан,
колко листове празни преди туй откъснах
в календара на своята длан...

Но душата ми - вижте я - с трепет притиска
тази роза последна на лятото
и напук на бодливата пареща истина
още вярва във чудото, святото...

Пряко всички закони страха си отива
и възкръсва надеждата в мен,
стискам своята роза тъй сладко-бодлива
с дъх на щастие в летния ден.

И напук на студената зимна угроза
хищно впила във мене ръце,
пазя летния дъх на последната роза
с чистотата на своето сърце!

Павлина Соколова

неделя, 23 октомври 2011 г.

Тихи многоточия

И ето ме. Сама срещу желанието,
което в мен като вулкан напира......
Безсилна, да се боря с изтезанието
и с чувството, което в мен пулсира...

Далече ли съм или твърде близо?
През хиляди прегради те усещам,
по цялото ми тяло се разливаш
и париш като слънцето горещо.

Понятието време, разстояние,
оплита се в ума ми омагьосан
потапям се във твоето ухание
и всяка част от себе си жигосвам...

Събличам свойте принципи железни
и тръгвам босонога към безумието.
Пред твоя дом стоя. И ако влезна
грехът ще оправдая с пълнолунието...

Но спирам насред път! И леден дъжд
смразява мойте чувства забранени...
Как мога да обичам този мъж,
щом зная, че ще има наранени?

И огъня в сърцето бавно гасне
под сълзите на тази нощ дъждовна...
Дали следите бързо ще зараснат
след тази обич огнено-греховна?

...Какво от туй, че в този миг аз зная-
във мислите си, че си тук, до мен?
Щом днес, преди началото е края,
а утре ще е просто празен ден...

И ето ме...Прашинка сред тълпата.
Сама на себе си. Или пък ничия.
Вървя напред. Напред към Самотата.
Останалото – тихи многоточия...




Павлина Соколова

събота, 22 октомври 2011 г.

Друга

След толкова време отново до мен
ти стоиш. Ала колко далече
аз те чувствам от себе си. Някак смутен
осъзнаваш, че друга съм вече.

И ме гледаш с отчаян копнеж във очите –
в тях предишната страст да намериш.
Недей да я търсиш, отдавна сълзите
заличиха следите от нея.

Неповярвал докрай, ти се питаш дали
още обич в сърцето си нося.
Ала все тъй мълчиш. А не трябва, нали
търсят отговор твоите въпроси.

Неуверено някак протягаш ръка
да докоснеш косите ми бавно.
И говориш тъй тихо, че те чувам едва,
как до болка ти липсвам отдавна.

Прегръщаш ме с нежност така закъсняла
и ме питаш дали те обичам.
Но сянка на страх в твоя поглед е спряла –
виждаш сам, че съм вече различна...

И ме питаш дали съм щастлива сега.
Ти не чу ли смеха ми звънлив –
в него няма тъга. И се питам, кога
ти си бил като мене щастлив.

Днес ме губиш завинаги. Зная, боли.
Да простя тихо молиш ме ти.
Аз простих ти отдавна. Не зная дали
сам на себе си ти ще простиш...

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/DRUGA/134269.html#ixzz1bXNhcg8o

Нищо фатално...

Ти ме губиш?
И какво от това...
Да съм вода -
да не можеш без мене.
Или поне
като въздух да бях -
да ти е трудно
дъх да си вземеш.
Само че аз съм
просто жена.
И изобщо не съм
незаменима.
Имам в сърцето си
късче дъга.
Но какво пък -
и други го имат.
Ти ме губиш?
Сякаш твоя била съм...
Ти ме губиш.
И...какво ти остава?
На моето място
от утре е друга.
Заменима съм, знам.
Но пък как се забравям?


Caribiana

Аз никому и нищо не дължа


Аз никому и нищо не дължа.
Не съм и вещ. Просто съм си ничия.
Свободно непокорна съм река,
преливаща от хиляди различия.

Ту бистра и спокойна - бял сатен,
копринено докосваща брега ти,
от чара чудодеен запленен,
разцъфващо уханен е деня ти.

А друг път съм завихрен водоскок,
заливаща до пакостност тревите.
Тийнейджърски превръщам се в поток,
бълбукащо усмихвам и звездите.

Решила днес... каква да съм река,
пак хуквам устремена към морето,
привличащо ме с блян и красота,
за мене укротило ветровете.

Аз никому и нищо не дължа.
Любов приемам и любов дарявам.
Река съм пълноводна. Да, жена!
Избрала слънцето да отразявам.

tanq_mezeva

петък, 21 октомври 2011 г.

Приказка

Ще ме усетиш... Ще стопя мъглата
и сянката ми с трепет ще те вика, ...
по вятъра целувка ще ти пратя,
ще чуеш името ми, много тихо...

И търсейки за чувствата ти ключа
през огъня от болка ще премина,
най-скритите ти тайни ще науча,
заравяни в душата ти с години.

Магия нежна аз ще ти направя,
стрелките ще ти шепнат „Има време!”,
към твоето сърце път ще проправям
със стъпки от Луната озарени...



Като русалка ще те оплета
с коси от злато и очи греховни,
ще се разлееш... ще те събера,
шептяща с устни стихове любовни.

Със пръстите си леко ще докосвам
на твоята душевност всички струни,
и с дъх от нежност ще те омагьосам,
вълшебно ще е всичко помежду ни...

Леда по теб с любов ще размразявам
ще взема от дъгата цветовете,
със слънчеви лъчи ще оцветявам
мостовете по пътя към Сърцето...

Ще ти разказвам приказки без край...
Ще бъда твоята Шехерезада.
И Адът ще превърна в земен Рай.
Ще срутя всяка каменна преграда...

Ще ме усетиш... Като полъх чист.
За теб дойдох, и няма да си тръгна!
Прелиствам бавно всеки следващ лист...
Започвам свойта приказка тепърва...


Павлина Соколова

петък, 14 октомври 2011 г.

Ех, живот ...


По октомврийски се събудих,в топъл цвят
и свойски се здрависахме с Живота.
Забъркахме си марков шоколад,
та ранно-сутрешно да ни е топло;

На него в шест по тъмно хич не му се спори-
тъй сънено му е, а и студено.
Пък и си знаеше, че аз говоря,
когато ми е много притеснено...

Той беше с шоколадови мустаци,
пред порция студени палачинки
/гарнирах ги с две-трети женска грация
и мисля даже да му понамигна/.

Така, сдобила се със смелост до поискване
и сто въпроса в дамската си чанта,
/изпринтени на доста дълъг списък/
го почнах отдалеч . Но не по женски елегантно.

-Кажи, Живот, защо криле ми даде
пришити с някакви си безопасни?
-Е, чакай де, та те са ти награда!
А може по-големи да пораснат!

-Добре, Живот, защо все искат да ме учат
как правилно и сложно да живея?
-На мене тази тема ми е скучна.
Аз сложните ги слагам във килера.

-Защо ли в скъсан джоб на неизпрана риза
ми слагаш въглени от гаснещо огнище?
-Защото там са ти недостижимо близо.
Да ти е топло чак до неприличност.

-Добре де, а ако реша за някого
да си остана малко по-различна?
-Ами това ще каже само шепотът
на няколко несбъднати въздишки.

...Ех, ти, Живот..... Не си завършил психология,
та мен, прашинка някаква, да слушаш!...
През ден ги водим с него тези спорове.
И след това той всеки път по мечешки ме гушва.

http://www.facebook.com/#!/pages/-%D0%9F%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-/183233218374903

Дъжд

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:
дърветата, паветата, града...
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв..."
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

Дамян Дамянов

сряда, 12 октомври 2011 г.

Аз вярвам още ...



Аз вярвам още в силната любов
изгаряща сърцето с пламък див,
зарад която всеки е готов
във огън да гори дорде е жив...

Сънувана във нощите безкрайни
повикана със хиляди мечти,
изпята в песни, скрита в малки тайни
и чиста, като детските очи...

Тя влиза тихо. Първо през душата.
И всеки може да я разпознае -
отвори ли на чувствата вратата
препускащо крещи сърцето "Тя е!"

Аз вярвам в мълчаливата и нежност
в гласът и с топла искреност пропит,
във дланите - жадувана копнежност
в зениците...дето светът е скрит!

Аз вярвам още в силната любов!
Дори светът безумен да отрича...
Тя шепне в мене като богослов:
"Роден е всеки, друг за да обича!"

И тя живее в мене от години...
Със всеки час по-силно е желана!
И срещам я във хиляди причини
за правото да бъде изживяна!

Павлина Соколова

неделя, 9 октомври 2011 г.

Там ли си


Там ли си...
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.

Caribiana

Струва ли си ?

Дали си струва насред камънаците,
цветята си любими да садя?
Повярвала, че разгадавам знаците,
кодирани във твърдата земя...

Дали си струва тук, насред пустинята,
оазиси да диря ден след ден?
Мираж е храмът, заедно с Богинята,
донесла хляб и малко дъжд за мен...

Достигам всяка вечер месечината,
повярвала в мечтите си летя...
Катеря се върху кумири сринати,
а призори пак тупвам във прахта!
Вървя напред по парещия пясък,
душата ми сред пустош лагерува,
в зениците ми още има блясък,
но питам се... това дали си струва?

И с демоните вътре в мен се боря,
притиснала сърцето свое с длани...
Не са по-силни! Но какво да сторя,
след множеството смъртоносни рани?

Изправям се! Със вяра озарена!
И сноп надежда, за да ме лекува.
Не бива аз да бъда победена...
Живее ми се! Затова си струва!


Павлина Соколова

събота, 8 октомври 2011 г.

Хей, напомни ми...

Хей, напомни ми да ти напомня,
че аз съм нежно, наивно цвете
и като тиха вода съм скромна,
а ти небрежно ми взе сърцето.

А ти си ходиш със мен закичен
и аз линея върху ревера,
защото ти си егоистичен,
та аз не смея и да треперя.

Хей, напомни ми да ти напомня -
аз имам тръни, дера жестоко
и като тих вир съм вероломна,
който нагази - все дълбоко.

Хей, напомни ми...
...и като тих вир съм вероломна,
Който потъне - все дълбоко.

Миряна Башева

вторник, 4 октомври 2011 г.

Желая ти време

Не ти желая всички дарове,

Желая ти това, което повечето нямат:

Желая ти време да се радваш, да се смееш,

Използвай го и можеш да спечелиш.

Желая ти време за действие и размисъл,

Време не само за теб, но и за другите.

Не ти желая време за бързане и тичане,

А време да бъдеш щастлив.

Не ти желая време, което просто да убиваш,

Иска ми се да ти остане в излишък

Като време за удивление и вяра

Вместо непрекъснато да гледаш часовника.

Желая ти време да достигнеш звездите

И време да пораснеш, да узрееш.

Желая ти време отново да мечтаеш, да се влюбиш.

Желая ти време да откриеш себе си,

Да приемаш всеки ден и час за щастие.

Пожелавам ти и време да прощаваш.

Желая ти да имаш време да живееш!



Ели Михлер

понеделник, 3 октомври 2011 г.

Когато ...

Когато океана на Тъгата
разплиска се във твоите очи,
сбери от цветовете на Дъгата
и пъстър сал от тях си направи!

Когато ти обърне някой гръб
и смисъла на дните си изгубиш,
не вплитай във сърцето люта скръб!
В живота си отново ще се влюбиш!

Когато след любовните стрели
в душата ти пронизващ вятър вее -
денят си нарисувай от мечти
и Слънцето отново ще изгрее!

А ти ще се изправиш на крака,
напук на всичко пак ще се засмееш,
по-силен, по-готов от всякога
живота си до край да изживееш!


Павлина Соколова

неделя, 2 октомври 2011 г.

Слаби ангели

Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава целият свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат!
Всички Еви във мене се бунтуват:
"Не прекрачвай във този роман.
Преди теб - той и нас е целувал.
Не от поглед - от ром е пиян!"
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един - в края на устните смях!
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с "Не искам" -
ще съм казала сто пъти "Да!"

Камелия Кондова

събота, 17 септември 2011 г.

Рисувам ти любов

Не говори! Рисувам ти любов,
онази, след която си готов
към всичките препятствия да хукнеш.
Не са ми нужни цветове за нея,
за нашите очи е светлина,
на тъмно ние с тебе я живеем,
на тъмно се живее любовта!
Рисувам ти любов, не говори!
Рисувам я на капки по телата ни,
от твоите проблясващи очи
трепери ненаситна тишината.
За тази нарисувана любов
не са ми нужни клетви, обещания,
душите ни са нейното платно -
телата ни са само очертания...

Яна Вълчева

петък, 16 септември 2011 г.

Тази нощ си само мой

От пътища далечни се завръщаш,
щастлив и малко уморен
и толкоз нежно ме прегръщаш
и с луда обич взираш се във мен!

Къде си скитал, аз не питам.
Къде си бил- не искам и да знам.
И само устните ти искам да опитам-
зная, колко нежност има там!

И знам, че утре пак ще тръгнеш...
Но тази нощ си само мой!
И тялото ми в пепел да превърнеш,
изгаряй го с целувките безброй!

Когато тръгнеш, не затваряй ти вратата,
защото чакам гостенка позната.
И заедно с настъпването на зората,
при мен ще дойде самотата!

Даниела Ангелова

Нямам представа...

Нямам представа, защо те обичам…
Но е толкова хубаво да мисля за теб!
И колко е лесно да вярвам в мечтите!

И колко са близо звезди и небе!
Нямам представа, но все се усмихвам.
Някак ми идва отвътре, така…
Някак е шарен деня и различен.
Цветята танцуват, пеят в дъжда.
Нямам представа, но виж, не разпитвам.
Добре ми е, нека така продължи.
Нека не зная защо те обичам,
но ако всичко си тръгне,
ти, остани!…

( неизв. автор )
http://www.facebook.com/#!/pages/-%D0%9F%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-/183233218374903

Нужда

Аз имам нужда да обичам
не за ден, за два или пък за три...
Аз искам истинска любов в сърцето,
която жива винаги да ме държи.

Аз имам нужда да повярвам,
в невидими и истински неща.
Аз искам да не се предавам,
пред дните изпълнени с болка и със самота.

Аз имам нужда да подишам,
от въздуха на слънчеви усмивки.
Аз искам вечно с любовта да тичам,
по път безкраен, без излишни спирки.

Аз имам нужда да обичам
не за ден, за два или пък за три...
Аз искам истинска любов в сърцето,
която жива винаги да ме държи.

Десислава Наумова

четвъртък, 15 септември 2011 г.

Искам да те имам

,
Аз просто искам да те имам ,
Поне за ден, поне за час.
Да шепна само твойто име,
Да чувам само твоя глас.
Да те докосвам с трепнещи ръце,
И топлината ти да ме обгърне.
Да се взирам в милото лице,
И простичко да те прегърна.
С дъха си да ме париш, нежно
С устни бавно да отпиваш
От моите уста копнежа
Назрял , нетърпелив, напиращ.
Да срещна погледа ти, да потъна
В очите ти и да остана там.
Да ти се отдам напълно и до дъно
Забравена, без капка свян.
Да кажа тихичко „Обичам те“
И сърцето ми за миг да спре.
Уверена сега аз вричам се
И цяла съм единствено за теб!


ღ Nanito ღ

сряда, 14 септември 2011 г.

На живота

Свалям шапка на този живот,
за всичко,което научих-
да вярвам на топли очи,
пък били те дори и на куче.

Да различавам добрата ръка
от тази,която ме цапа.
Да виждам и в грозното красота,
да мога да стискам и лапа.

Да се пазя от хитри очи
на хора и да вярвам в лисица.
Да осъзнавам преходността,
да съм сит и пред празна паница.

Да предпазя от суета
душата си с шепа искрици
и мъдростта да виждам света
с детските си зеници.

Рангел Мрянов

Приятелите

Приятелите се броят на пръсти.
Броиш до пет и казваш си:"Дотук!"
Но всеки пръст си има своя същност.
И всеки пръст е брънка от юмрук.

Останаха най-верните приятели,
повярвали във мене фанатично.
И тях не ги уплаши клеветата,
защото вярват в мен и ме обичат..

И Те ме спряха на ръба на бездната.
Със тях спокойно ще вървя напред.
А другите,по-многото, изчезнаха...
Не са ми нужни!...Щом броя до пет.

Таня Трифонова

понеделник, 12 септември 2011 г.

Сърцето е виновно


Не те избрах.Сърцето е виновно.
То никога не иска разрешение.
Ако се влюби - влюбва се...и толкова.
Сърцата имат свое мнение.
Понякога тъжи, че теб те няма.
Заравя се и плаче. Като облак.
Сълзите му са светли. Като пяна.
И да ги спра не мога и...не мога.
Понякога се караме със него.
-Не го обичай!-казвам му-Не трябва!
Но то ми се усмихва мълчаливо
и все не вярва и ... не вярва...
-Ще те боли. - повтарям - Не обичай!
Безумие е да го правиш!
Не знаеш ли, че обичта ранява?
Или отново просто ти се страда...

Сърцето ми не слуша...И обича.
Не се сърди, че тебе е избрало.
Не иска нищо, нищичко за обичта си.
А просто се нуждае да я дава.

caribiana

неделя, 11 септември 2011 г.

/ Автор: Пол Елюар /

Нощта не трае никога безкрай
А има – щом като го казвам.
И щом като го потвърждавам.
В завършека на всяка скръб -
един прозорец.
Един отворен, осветен прозорец
и винаги по някоя мечта те чака будна.
Желание и глад, които да задоволиш
изпълнено със чисти пориви сърце.
Протегната ръка,
отворена ръка,
загрижени очи
един живот живота ти да сподели.