след най-опустошителната буря.
...На връв те сложих, близо до гърдите,
за да не мога аз да те загубя...
Макар и суеверна да не бях
ти беше на Надеждата зрънцето,
ала да те посея не посмях
оставих те там - близо до сърцето...
И чувах те как шепнеш ден след ден,
че блясъкът ти скоро ще загине,
но силно те притисках аз до мен
залъгвайки се, че ще ти премине.
Връвта, около теб безумно стягаше.
От примката и целият ръждяса.
Диханието ми тъй те задушаваше.
Не издържа... Пред мен се сгромоляса!
Разпръсна се на хиляди парченца
пред моите невярващи очи.
А подир тях поникваха цветенца,
с ухание на шарени мечти...
На мястото ти близо до гърдите
остана дупка празно-опустяла,
но вдишах аромата на мечтите
и аз отново се почувствах цяла...
И чак тогава тъжно осъзнах,
че нямам нужда аз от талисман!
Изпитва ли от Самотата страх -
завинаги човек ще бъде сам!
Павлина Соколова
Няма коментари:
Публикуване на коментар