Съдбовни знаци

Смеещи се зарове съдбата ми обърнаха
в роб на хазарта мен превърнаха.
Заложих всичко, което ми принадлежи,
сега животът усмивки ми дължи...

Прегърнал съм бутилка, сияние на жена,
ухание усещам, неземна топлина.
И как ли на късмета да се доверя,
сърцето - тъй празно, да изпълни тя?

Започвам спор след спор във самота.
на себе си не вярвам, излъгах сляпо таз съдба...
Ще тръгна сам - там, на край света,
покаял се, признал пред Бога свойта грехота!

Ех, измамно щастие защо от мен се скри,
любов без изход - животът ми ще отлети...
Откраднати мигове - щастие нетрайно...
Съдба, смили се - направи да е безкрайно!

Безкраен мрак, преливащ в тишина,
платих житейски грешки аз със светлина.
Тунел без изход, лутам се сега,
Къде да търся своята погубена нега?...

Къде ли - там, където погледът се взира,
там, където мечтата моя реалността визира.
И там, където ти във бляновете мои,
виждаш мен сред лабиринти и завои!

Независима и Каам
23.12.2012 г.

Преди да си отида

Спокойствието в чая си не търся.
Спокойствие ще имам, когато мен ме няма...
Разбърквайки го - ежедневието мое прося
и моля се с надежда на живота в храма.

В милостиня ще превърна греховете ви.
Изравяйки от огъня безвремие.
Нарамили кротко страховете си,
ще се каете за вашето безверие.

Звезди от пориви бележат магистрали,
Вселената кръстосали небесни естакади
от тела, сгради, нажежени метали,
в съпровод от Божествени звуци и естради.

Засаждам с недоверие душата си ненакърнена,
запазих я от болка, отчаяние... обида,
и дори от скрита, сита благост заслепена,
душа смирена е преди да си отида.

Тайно отглеждам във нея слънца,
искрици надежди, мир, топлина,
цъфнали рози, вълшебни слова,
обич и святост са мойта следа.

Преди да си отида ще се завърна във теб,
ще оставя спомена за неразгадано минало...
Ще диря, ще моля, ще бъда обзет
от бяла магия след всичко отминало!

автори: Независима и Каам /мой виртуален познат /

Накара ме

Накара ме да се чувствам така сякаш
друга не виждаш, когато мене ме има.
Че ще ми триеш сълзите, когато плача,
че във твоите ръце никога, никога не е зима.
Че съм специална, по-, най-специалната.
Че точно мен цял живот си ме търсил.
Че с целувки ще ми лекуваш раните,
ще се подреждаме като детски пъзел.
Че да се обичаш е все пак най-важното.
Че другото, все някак, се подрежда.
Че ще живеем някъде близо до плажа,
че сърцето ти е пълно само с надежда.
И само Л-Ю-Б-О-В. Дори да я сричаш.
Дори когато мразиш. Вовеки.
Че аз все пак мога и да обичам.

А ти можеше да бъдеш Човекът.

http://lilacpoetry.blogspot.com/2012_01_01_archive.html

Аз харесвам онези мъже...

Аз харесвам онези мъже -
с волевата извивка на устните,
дето карат дъхът ви да спре,
щом на метър от вас ги допуснете!
Аз харесвам онези мъже,
във чиито очи дишат бурите…
Ала в техните силни ръце
всяка сутрин с усмивка се будите!
Аз харесвам онези мъже,
за които честта е призвание,
с благородно и прямо сърце,
победители в ред изпитания…
Аз харесвам онези мъже,
дето името „мъж“ им отива…
Ах, да знам, че ги има поне!…
(Във живота не срещнах такива!)

Мариела Челебиева

Излезе истина

Защо не ме застреляш просто...
и разпилееш празните ми мисли по стените.
Признавам си преди да ме застигне обич
ще почна да изпитвам... безразличие.

Дотолкова съм наранена, че съм чиста
след хилядите думи кални, дето ме замерят.
От толкова лъжа - излезе истина...
че най-голямата любов е лицемерие.

Камелия Ангелова

Да говорим за ...

Налей ми пак от същото, какво е то във впрочем?!
Ракия?!Водка или ...нещо друго, няма значение.
Пусни ми го просто, случайно, в сокчето
и да говорим .... как за какво?!За времето!

За любов не говоря отдавна, ти какво си помисли
че имам за разказване някаква тъжна история?!
Че щом от.. какво беше там... ми сипеш...
езикът ми сам за любов ще говори ли?!

Как да наречеш недоубитото и непосаденото!?
Защо да говоря за това, което ме обезсмисля.
Сърдечната ми клапа, безвъзвратно увредена,
не се нуждае от приказка за белия рицар.

Животът ми - обърната каруца от камъче
не дава пет пари по кой утъпкан път я води...
любов -престъпна, гнила, безнаказана...
За времето е по-удачно да говорим.

Камелия Ангелова

Късмет

Тоя дребен халосник, Късметът,
от години ме пържи на клада -
ту ме праща на черния петък
във деветата дупка на ада,

ту ми дава очи на богиня
и света във краката ми срива...
Докога! Вече толкоз години
все от пусто във празно преливам.

Ех, веднъж да го погна с метлата
и да удрям, доде отмалея,
да му смъкна до кокал душата...
Нека види какво е без нея!

И се стягат юмручни ръцете -
стига вече притворство и поза!
Де си, мой нескопосан Късмете?!
...А пък той спи във пъпка на роза...

Ники Комедвенска

Отвори я вратата, проклетата!

Отвори я вратата, проклетата!
Ако трябва, строши катинара!
Виж я, чака те цяло столетие
и бръшлян по стените покара.

Този замък е вече пред срутване,
вятър свири във залите есен,
а в покоите спи несъбудена
стогодишна красива принцеса.

Всички принцове вече са минало,
даже скитник оттук не минава.
А принцесата, в мрака застинала,
и с магия дори остарява.

Вън животът крещи по моравите,
полудял и щастлив се извива,
само тя е отдавна забравена
и сърцето й бавно изстива.

И потънал в тъга сред къпините,
стене замъкът стар и навъсен,
а момичето, там в балдахините,
от години умира в съня си.

Ники Комедвенска

Искам пролет!

Искам пролет! Искам я сега!
Пролет със разрошени тополи,
с привечерна тъничка мъгла,
със смола по боровите стволове.

Пролет с кичури от люляк бял,
с облаци от люляци лилави.
Пролет за копринен дълъг шал
и за къса рокля без ръкави.

Пролет с остро боцкаща трева -
кръв зелена върху мъжка риза.
Пролет със това и онова,
дето в сметки влиза и не влиза.

Пролет в колорита на Дега
и с дъха на разцъфтяла драка.
Искам пролет! Искам я сега!
Утре – може да не я дочакам…

Маргарита Петкова

Здравей, аз!

От себе си не си отивай,
със себе си живей.
Хей, Аз - за твойта съпротива
към моя свят - здравей!

Здравей, усмивка на лицето,
за твоята тъга.
Ще крачим двама общо взето
със тебе все така.

Тя си отива по-щастлива -
това го проумей.
От себе си не си отивай,
със себе си живей.

Сложи картини на стената,
две чаши извади,
налей коняк, изпий едната
и пода измети.

Легни си вечерта със свойта
внезапна самота
и чакай себе си да дойдеш
от бялата врата,

за да прошепнеш мълчаливо
на себе си: Здравей!
От себе си не си отивай,
със себе си живей.

Недялко Йорданов

Свещ за добротата

Добротата облякоха в дреха трънлива.
Страшна болка сърцето раздра.
Сто камшика със злоба и завист пенлива
изтърпя! Но не сведе глава!

Във лице й изплюха отровна омраза,
тя преглътна две тихи сълзи,
и едната от тях на търкулване каза:
"Нека Бог и това ви прости!"

Напоиха я с хули. И с пошли очи
разсъблякоха и чистотата.
Тя усмихна се кротко, отново прости,
и намери покой във душата.

...Тя света ни порочен обхожда и днес -
все така добродушна остана.
Едни бранят с живота си нейната чест,
а от другите... е поругана.

Тази нощ аз за нея запалвам свещица
и се моля в сърцата да я съхраним.
Тлее пламък с Надежда... Тъй малка искрица!
Господи, нека да я спасим!

Павлина Соколова

Уморих се

Уморих се от любов на дребно -
с такава до сега живях,
трохи от хляба все обирах
и сита никога не бях.

Уморих се от любов на дребно,
от фалш, интриги, суета...
Уморих се и от лицемери,
търсещи изгода в любовта.

Искам обич шеметна и луда,
като огън в кръвта ми да кипи,
да ме изпепелява до полуда,
да ме разкъсва, да боли...

Искам обич, дето се усеща
с всяка фибра, с всяка клетка в мен,
като леден блок от лавата гореща
да ме разтапя всеки божи ден.

Да ме издигне нейде в небесата,
с нея да почувствам, че летя.
Да повярвам в истинската обич,
че това е тя... че не греша!

от нета

Банално като притча

Денят пристига. Сиво по небето му
ми обещава някакъв библейски дъжд.
Не знам къде съм. Аз съм там, където
едва ли има пътища за връщане.
Не съм се губила. Получи се случайно.
Сега ти връщам двеста тишини.
Ще ме потърсиш ли? Едва ли. Знаем го.
Не чакам тебе.
Чакам да вали.
Да завали гръмовно, много гневно -
такъв потоп, какъвто Ной не помни!
За да удавя думите ти в него...
И своите наивни лековерия.
В потопите не може да се плува.
В потопите се оцелявало по двойки.
Почти те чувам и...не те интересува.
Не липсвам и без мене е спокойно.
Да бъде дъжд тогава! Сто години.
(Или пък сто години самота.)
А след потопите небетата са сини.
Така съм чувала. Но няма как да знам...

caribiana

Писмо до Април

Не ме разнежвай толкова...
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова...

caribiana

Самотата...

Самотата ми е смесена с умората,
животът ми тежи като олово.
Заглеждам се в усмивките на хората
и търся те в лицата им отново.
Самотата е навред около мене,
тъй властна, като зъл велможа
върлува, бие ме със времето
и лепне по треперещата кожа.
Самотата, аз я срещнах много пъти,
познавам я, за мене тя е стръв,
тя всяка вечер погледа ми мъти,
живее в мен и в мойта кръв.
Самотата, който я познава,
той само знае как горчи,
как тихичко те носи към забравата
и в тишината покрай теб мълчи.
Самотата ли? Познавам я добре,
със мене се събужда и заспива,
тя кара любовта ми да умре,
но споменът за тебе я убива!

Наполитано (Валентино)

Какво е днес да бъдеш мъж

Какво е днес да бъдеш мъж;
да мериш кръвното на Времето,
да бягаш в цъфналата ръж
с мечтите си - големите...

Да виждаш в женските очи
все още ненаписани романи,
денят, макар да ти горчи,
миг сладък да ти хване....

Да грееш вечерите си
със чаша чудно, старо вино,
на себе си да си кумир
в житейското си кино...

И ако рано в утринта
усетиш нежна, топла ласка...
събудиш се, до теб е Тя –
не си живял напразно...

Михаил Цветански - Огнян Пожаров

Тайна...

Небето не пази тайни -
то ги каза на планината -
планината - на градините -
градините - на цветята.

Една птичка - която мина -
случайно - подслуша всичко.
Ако мога да те подкупя -
ще ми го кажеш ли, птичко?

Но по-добре да не зная -
тайната задържи я!
Ако лятото е аксиома -
защо в снега има магия?

Задържи своята тайна!
И да мога, не ща да зная
какво правят сега сапфирите -
във свежестта на безкрая.

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Миг

Аз май не ти поисках благослов,
когато се препънах в твоя поглед.
Подгонена от вятъра суров,
бях жадна за очи, по мене топли…

И за покров, под който да склоня,
мечтите си, до лудост наранени.
Не ти разказах колко съм сама.
Откраднах миг от мъжкото ти време

и си го скрих… Да бъде само с мен,
такъв един, задъхан от отричане.
А после посивелият ми ден
намери нови сили да обича…

И днес, когато много ме боли,
пак търся този миг. Но вече зная,
че щом любов от лудост се роди,
тя има огън да взриви безкрая….

Йорданка Господинова

Духовен избор

Душата прави строг подбор на тези,
със които смята да общува.
После се затваря
и ограничава своя кръг за достъп.

Щом затвори своята врата,
от зрелия богоугоден свят избран
на светостта недосегаема
не се натрапва никой вече.

Равнодушно отбелязва
спрелите за малко колесници
пред външната й порта ниска,
че се трупат за почивка.

Равнодушно наблюдава императорът,
когато коленичи върху нейното колимче,
без да се вълнува.

Знаех, че си бе избрала
от народ богат и щедро надарен,
(от какъвто смятам бе и тя), един другар.
След туй затвори си черупката,
за да се вкаменят като безчувствена скала -
вниманието проявено и ухажването подарено.


Емили Дикинсън
Превод от английски: Искра Пенчева

Смисъл

Това ли значело да бъдеш силен?

Да се смееш във лицето на съдбата,

а животът с трудности е изобилен

и всяка търси своята отплата.

Това ли значело да бъдеш смел?

Да се луташ в сенки, да се губиш,

но да гониш цел след цел

и в живота да рискуваш да се влюбиш.

Това ли значело да бъдеш борбен?

Да държиш главата си високо

и след всеки удар яростен и гневен,

да вярваш още във доброто.

Дали такава съм - не зная,

но сигурна съм - мога да успея

съществуването си да оправдая -

напук усмихвам се, обичам, вярвам - аз живея!

от НЕТА

Писна ми!

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Камелия Кондова

Ода за женските сълзи

Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато остава сама.
За старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака.
Когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, ни питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена, защото съм имала
шанса да плача за всичко това!

Мадлен Алгафари

Още помня

Аз още помня очите ти
изгарящи вьглени,
рани нестихващи
и боли...........
затова,че те няма.

... Уморена от скитане
улици сиви,
тьрся те плачейки
и чакам......
затова, което остави в мен.

Помня думите,дните,мечтите
безметежно отминали,
истинно вечни
и крещя........
затова,че те нямам до себе си...

Силвена Влахова

Бягай!

Пръстите ти още са в косите ми,
устните ти в моите надничат...
Може би из...глеждам неприлично? -
облаците сякаш с мене тичат.

Как те срещнах? Как се случи? Питам се…
Утрото неделно ме закача.
Странно, но в косите ми заплитат се
мъжките очи на минувачите…

Вятърът дори на теб ухае -
кучетата даже те подушиха…
Всички непознати сякаш знаят
а пък снощи тайно някак случи се…

Пръстите ми още са в косите ти,
устните ми в твоите надничат…
Колко топло гледат ме очите ти!
Бягай! Аз съм трудна за обичане...

Нели Господинова

Двеста извора на път да срещнеш...

Двеста извора на път да срещнеш,
жажда да те пари с огън черен,
изворите бели да отминеш,
мене между всички да намериш.

Имаш ли за туй в сърцето сила,
имаш ли за туй сърце - до гроба ?
После няма никога да искам
да ми се заклеваш в обич.

Евтим Евтимов

Не плачи в живота, актьоре...

Не плачи в живота, актьоре...
В този глупав Балкански вертеп
предстои ти прекрасната роля -
да играеш достоен човек.

Ти отдавна си в образ - актьоре,
но в реквизитното чекмедже
щом погледнеш, не ти се говори,
там има бутафорно сърце...

Виждаш сенки, които те слушат...
Клаксони ръкопляскат в главата...
Достоен човек не се играе на ужким!
На теб ли да обяснявам правилата?

Ти знаеш, че по улицата разбита
в сцена се превръща тротоара...
Кучетата са първите ти зрители,
а реквизит - смачканата цигара...

Не плачи в живота, актьоре.
Достойнство има в твойте очи.
За успеха ти ще се помоля.
Хвърли се с хъс в ролята и не плачи...

Валентин Йорданов

Ти помниш ли

Ти помниш ли, предложи ми мечти.
Въздушни, но пък толкова красиви...
Какво, че мъничко си позволих
принцеса да съм в приказки лъжливи.

Ти помниш ли, предложи ми дворец,
а кулите му - знаех - са измамни,
танцувах под звездите само с теб,
но бях ти дама само до дванайсет.

Ти помниш ли, предложи ми любов.
Повярвах ти. И даже някак знаех,
че в целият ти приказен живот
единствена ще съм, и твоя тайна.

Фортуна

Дъжд

Аз поисках и дъжд заваля.
Не ме гледай с укор в очите!
Запомни! Аз обичам дъжда,
той единствен измива следите.
Той единствен разпъжда със звън
всички, които го мразят
и оставя на стража от вън
чисти локви от калта да ни пазят.
Той единствен събужда цветя
и разнася навред аромата,
той единствен рисува дъга
и извиква в миг тишината.
Аз поисках и дъжд заваля.
Не ме гледай със укор в очите!
Запомни! Аз обичам дъжда.
Той единствен скрива сълзите!

/из Любими мисли и стихове/

Някой отне от денонощието час

Някой отне от денонощието час,
без да ме попита и отчаяна съм аз.
Как ще ме намери моята мечта?
Имах среща с нея
в три през нощта.
А тя е толкова капризна
и държи на точността,
как да я накарам да смени часа?
Исках да я намеря, да й обясня,
че такъв час просто няма.
Но тя е нощна птица,
не се явява през деня.
Ех, дано да се усети,
и над мене се смили -
и в съня ми дойде тихо
както правеше го и преди.

от НЕТА

Не съм светица, нито пък богиня...

Не съм светица, нито пък богиня
и причинила съм безброй сълзи.
Аз грешките си опит... не наричам,
а грозни истини, променящи съдби...

Дали защото със сърцето си решавах,
понякога по-грешна бях и от самия грях...
Разбрах, че болка е, когато нараняваш
и греховете, даже и простени, пак болят...

Не оправдавам греховете със "защото",
а предпочитам тихо да ги давя във сълзи.
Научих, че са нужни сила и достойнство,
за да простиш и за да изречеш "Прости!".

И днес решенията взимам със сърцето,
а разумът сърдито ми размахва пръст.
Раняват, но не ни убиват греховете.
А става ли от прошки по-добър светът?

Като пендари тежки окачих си греховете
А всяка жълтица е мъничка смърт и... боли.
За да сгрешиш не ти е нужно много време...
Но цял живот понякога не стига, да простиш...

СЕЛВЕР

Любов ли е ...

Любов ли е когато те измислям
по-съвършен отколкото си всъщност,
когато не те искам...и те искам.
Когато ти си чувството за 'в къщи'.
Когато те изплаквам безпричинно
и въпреки причините те оправдавам,
когато нямам сили да съм силна,
но някак си успявам да остана,
когато се пропуквам от гласа ти
/и после се запълвам със мълчания/
когато търся безпосочни пътища
и си поставям нови разстояния,
когато те зазиждам вън от мене
и после цялата се сривам. Да те пусна.
Когато губя себе си в безвремие
и после осъзнавам, че е късно...
Любов ли е, когато не заспивам
и те сънувам със отворени очи,
а в мен вселените избухват и се свиват,
и после се превръщат във сълзи.
Любов ли е когато се ранявам
сама със моите безброй защо-та,
а отговорите им винаги ги няма,
освен един. Любов е.

caribiana

“Момичето плаче под дъжда. И дъждът плаче в момичето”

“Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето”
Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

Бояна Петкова

Онази съм...

Онази съм - която все не чакаш
и от която често се отричаш,
с която, между другото, си лягаш,
а никога не каза, че обичаш...

Онази съм - която е удобна
и не задава никакви въпроси,
която не приемаш насериозно,
която главоболия не носи...

Онази съм за теб! А всъщност дишам...
(Напук на всички рани във сърцето!)
От двама ни бях по-добра - обичах!
(Самата се учудвам, за което...)

И май дошло е време да си тръгна.
(Маскирана във хладно безразличие.)
Но в крайна сметка - ти ще си излъган!
(Останал сам със своето величие!...)

marielavip (Мариела Челебиева)

Усмивките

Усмивките ми винаги говорят -
откриват ми душата за света...
Една е за отминалите хора,
една за добър ден, от суета,
една за всичко, що наричаме природа,
за изгрева, за залеза една.

Една, която давам на раздяла,
една, която идва със сълза,
една, с която нежност подарявам,
една, която пази любовта...
Усмивките ми винаги говорят
и толкова ненужни са словата,
те искат да прикрият и престорят.
Усмивките са рожби на душата...

Яна Вълчева

Пробуждане

Изгребана от длани и очи,
от думи и от погледи ранена,
в света на полуделите щурци,
завръщам се сама и уморена.

В тревата, овлажнена от любов,
звезди свалени, бавно помътняват,
луната остри бледия си рог
и мъчи се в нощта да ме удави…

По дланите ми с тънки пипалца
калинки тайни пътища чертаят,
попива във очите ми съня
и спуска се по вените във тялото.

А вятърът ме буди сутринта
и ме напръсква със сълза на птица.
И ми прошепва, че накрай света
ме чака някой, който ме обича.

Нели Димитрова

Неделя е ...

Неделя е ... днес поне не бързай ,
постой без думи - с чашата кафе ...
Навън е тихо още ...ти не бързай -
в надпревара с времето сме все .

Защо ли винаги сме тичали припряно -
на крак изпивахме поредното кафе ,
разделяхме задачите по равно
и всеки бързаше незнайно за къде ...

Изминаха години неусетно,
подгонени от бързащия ден ...
Не може да премине ...не е честно
животът ни от хаос подреден .

Не може да ги няма тези наши
любими ритуали насаме .
И да говорим само за задачи ...
днес време е за романтичното кафе .

Неделя е ... Пак станали сме рано ,
пак пълни са и чашите ни две ...
Не бързай ... още няколко минути само .
Не спреш ли ти ... то времето ще спре.

stela50

Събота

Само в Събота няма да бързам.
Тоз живот и без мен си тече...
И проблеми на възел завързани
нека друг вместо мен разплете...
Днес е ден за любов. И за птици.
И за още милиарди неща,
дето носим в душите – искрици,
но пропускаме някак в света...
Днес е ден, в който правя магии,
от онези – които мълчат.
Ще засаждам цветя във саксии,
и ще чакам до тях – да растат.
Днес е ден за летящи небета.
Всичко в Събота май е възможно.
И запяла песента на сърцето си,
цяла обич ще съм. Неотложно.
Всичко друго – търпи на отлагане.
Да не чувам забързани стъпки!
Тоз живот не е вечно надбягване.
Той е миг. Тишина. И прегръдка.

автор: Мира Дойчинова-irini

Пречистваща тишина

Не се опитвай да спасяваш тишината.
Пусни я! Нека да се накрещи -
да каже всичко насъбрано.
Не знаеш ли, че тишината не мълчи?
Напротив. Искрено показва всичко -
жестоко, без да ни спести
напразни болка и умора.
И не се трогва от сълзи.
Усещам... Тишината значи края
на нещо хубаво преди,
на нещо безвъзвратно отлетяло,
което няма да се прероди.
Приемам тази тишина - присъда.
Щом ти поиска, ще мълчим.
Но после... Нека истински да бъдем -
пречистени, без фалш... без грим.

Детелина Стефанова

Какво ти липсва...

Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът!

Дамян Дамянов

Ако ме искаш

Ако ме искаш кротка и смирена,
създай ми свят от скука и печал.
Ще бъда сива и ненаранена...
изстинала. А ти ще бъдеш цял.

А искаш ли ме пролетна стихия,
повикай дъжд, повикай ураган.
Аз ще се слея с тях. Ще те открия
и огнена целувка ще ти дам.

А може би ме искаш неизменно
до себе си във всички цветове.
Усмихната и плачеща, ранена,
но силна като корабно въже.

И в миг - от гръмотевична и бясна,
превръщаща се в нежен аромат -
неуловим и дързък, и опасен,
и твой... Но често пъти непознат.

Ако ме искаш, трябва да си силен.
Най-силният от всичките мъже.
В ръцете ти да мога да се скрия,
да съм жена, и майка... и дете...

Във дните ти да бъда чернобяла
понякога. И ти да ми простиш.
Със мен едва ли ще достигнеш Рая...
Но, моля те, не спирай да вървиш.

Ева Корназова

Отведи ме!

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
или само със поглед ме издърпай нанякъде.
Скрий ме в шумните улици на града милионен,
във кварталното кино и във своите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали - иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твойто "Обичам те".
Отведи ме оттук!
Накъдето ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по дявола!
Трябва някъде място такова да има - за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук!
С чиста съвест продавам душата си!

Маргарита Петкова

Любов, остаря ли ?

Душата ти крещи за помощ.
Не я ли чуваш? Оглуша ли?
Устата ти мълчи греховно.
Кого наказваш? Полудя ли?

Очите гледат ме любовно.
Не ги ли чувстваш? Ослепя ли?
Устата пак мълчи греховно.
Те мене гледат! Не разбра ли?
Ръцете ти летят към мене.
Не ги завързвай! Оглупя ли?
Страха обичам даже в тебе!
Разбра ли ме? Едва ли.

Мадлен Алгафари

Спрял часовник

Часовникът ми спря. На теб без десет.
Но не и времето. То тъпо отлетя.
Посегнах да го хвана аз. Надвесих се
над спомена за теб. И заваля.

Ръждясаха стрелките, даже смисълът.
Развихри се болезнен ураган.
Два пъти да те имам – не е писано.
Не се повтаря нищо. Хем го знам.

Стрелките сочат теб. Оттук нататък
ще чакам да помислиш ти за мен.
Дори и спрелият часовник дваж, за кратко
във денонощието всъщност е сверен.

автор: Мартин Спасов

Ще разбереш, че ме е имало ...

Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните...ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли...направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто...времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма.

caribiana

Не ми е тъжно

Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.

caribiana

Искам с някого да помълча

Искам с някого да помълча,
да повярвам в спрелите му стъпки,
да усещам нечия душа,
как до моята стои на пътя.

Искам с някого да помълча,
мълком да се наговорим,
с въглени от есента,
под луната да си стъкнем огън.

Искам с някого да помълча.

Катя Бориславова

Март

Сега съм Март. И време за промяна.
(Премигнеш ли, току ще разцъфтя.)
В тревичките ти бродя... И ме няма...
И все ме чакаш... Като Пролетта...
Не се чуди, че днес съм тъй сърдита –
след малко ще обърна всичко в смях.
Къде съм го научила? Не питай...
В капчуците – откривам се във тях,
в игликите редя безброй надежди,
а после си ги пазя във зениците.
Заплитам мартеници в клоните си нежни,
и щедро разпилявам вредом птиците...
Нали съм Март, и всичко ми е цветно.
(Но тайно ще се правя на сърдита.)
Усмивка скрих в безкрая на небето ти.
И с твоето „Обичам те!” – политам...

irini

По-различна призма

Отвикнах вече времето да гоня...
Дочух съвет „Мечтите си гони!”
И миналото спрях да си го спомням...
От него смисъл няма - все боли!

Годините летяха като вятър,
а спомените бяха като птици
оформили в небето черно ято,
по-черно и от моите зеници...

Крещят, че ще вали... Но аз не вярвам!
Поглеждам ги с усмивка уморена,
и сякаш чуло Слънцето се мярва,
доказвайки прогнозата сгрешена.

Седя смирена. Гледам днес света,
през ъгъла на по-различна призма.
Лекува всички рани любовта
и няма място тук за катаклизми!

Отвикнах вече времето да гоня...
А птиците... отлитнаха на юг.
И днес, ако една сълза отроня
от щастие ще бъде, че съм тук!

Павлина Соколова

Невъзможна любов

Оставам в теб като усещане за песен...
Оставаш в мен като усещане за стих...
Ти любовта рисуваш с думи в миг чудесен...
А аз живея с любовта си тук, а не в мечти...

И следва всеки своята пътека...
виж - двете се пресякоха за миг...
Любов ли е...? - Едва ли е... но нека
туй чувство приказно във нас да съхраним...

Една любов, от невъзможност вечна...
Една любов - като мираж трепти...
Остава в мен като усещане за песен...
Остава в теб като усещане за стих...

автор vanya70- Ваня

Живей пълноценно

Когато ти се пее - просто пей;
когато ти се плаче - поплачи.
Не спирай и сърцето си, недей
да гони своите мечти.

Гребни си от живота с пълни шепи
минута след минута, ден след ден,
защото той, мигът, не ще да се повтори
и всеки е по своему необикновен.

И, щом обърнеш се назад,
ще видиш спомена красив,
ще видиш обич, болка, страх,
но ще си истински щастлив.

Защото пълноценно си живял,
на свойто "аз" останал верен
и плакал си, и си се смял,
но все нагоре бил си устремен.

Жанет Велкова