Юлска любов

Като изгрев те чаках след тъмната вечер,
твойте тайни разплитах броейки звезди.
И те виждах – ту близо, ту някак далече...
Във душата ми трайно ти се загнезди.

Както молят за дъжд след жестоката суша
тъй и аз молих Бога да дойдеш при мен,
песента на морето по залеза слушах
и те чаках със изгрева в новия ден .

Колко бури в сърцето ми тихо отминаха
и се лутах в Живота - сегашния, бившия...
Колко пъти мечтите ми с теб се разминаха
и кръщавах те в нощите със луностишия.

Ала слънце изгря! И прогони кошмара!
На брега си те срещнах със изгрева нов!
Че ноември е лъже ме днес календара.
Юли месец роди се, щом тук си, Любов!

Павлина Соколова

Последният ми свят

Може би, когато съм до там,
там, където времето ми свършва,
ти ще си последният ми свят,
(в мислите си) който ще потърся.
В дирите на плахите слова,
шепнати с напуканите устни.
В ласките - градили любовта,
даже в неизказаните мисли...
В облика на някоя сълза,
тайничко родила се в очите,
в болката... безумната тъга,
в пръстите, заровени в косите.
С думи ще рисувам този дом,
в който ще те съхраня за малко,
с мисъл да е мой... и твой подслон.
В него ще съм майка, ти пък – татко.
Там ще бъде този шарен свят -
малка стая, с маса за двамина.
Всичките трохи... ще бъдат хляб.
Лампата горяща – за камина.
Дните ни ще бъдат като сол,
вечерите бели... като вопли.
Слънцето – търкулната луна,
в пазвите ни тихо ще ни топли.

В утрото... със яростна тъга,
спомена ще гоня мълчаливо.
После тишина... и само дъжд...
Господи, нима не е красиво?

КРЕМЕНА СТОЕВА

Имаш ли кураж да ме обичаш?

Животът ми е пареща пустиня.
Всеки оазис в нея е мираж...
Но ако тебе някъде те има
при мен да дойдеш имаш ли кураж?

...

Ако преди във нас да е родена
е невъзможна нашата любов,
ще искаш ли да бягаш ти от мене
или за тази обич си готов?

И ако бях на края на света
ти щеше ли да чакаш да се върна,
или ще прекосиш тази земя
само и само за да те прегърна...

Сърцето ми ако тупти различно
ще бие ли и твоето така?
Ще имаш ли кураж да ме обичаш
ако обречени сме в любовта?

Ако съм грешка аз непоправима
дали ще искаш с мене да сгрешиш,
и болката във мен неутешима
ще можеш ли с любов да изцериш?

Ще имаш ли куража да нахлуеш
във моят свят, след дългото си скитане,
ще бъдеш ли готов от мен да чуеш
това, което в погледа ми скрито е?

И ако отрекат се някой ден
от мене всички мои близки хора,
кажи ми, ще останеш ли до мен
ще бъдеш ли ти моята опора?

...

Животът ми е пареща пустиня...
И чакам теб...Дано не си мираж!
Аз вярвам, че любов все още има,
но ти за нея имаш ли кураж?

автор: Avis_Rara_83

Не ме разбирай...

Навярно те обичам по-различно.
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и ... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.
И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли...не знаме.
И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е ... свята.
А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава
дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.
И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж...А е различна...

Caribiana

Самота

Когато хиляди пъти
те прободе самотата
преставаш да я усещаш
става част от теб
полепва по кожата ти
просмуква те до кости
прониква те
не можеш да я отхвърлиш
не можеш да избягаш
тя е с теб
дори и на най-шумните места
остава ти
да я преобразуваш в любов
към всичко което не познаваш
и от което изпитваш страх
приемаш
без да изискваш
без да мислиш
потъваш в нея
благодариш й ...

Лидия Гълъбова

Любов ли е?

Безнадеждна любов виртуална,
обсебващо, отчайващо реална,
като писмо във електронната кутия,
като снимката, която крия,
като глас във телефонната слушалка,
какво си ти? Заблуда жалка?
Любов ли е да пишеш всеки ден,
не седмица, а месеци, година,
и да живееш нечия съдба
като частица неделима?
Любов ли е по снимка да въздишаш
и да жадуваш непочувствани ръце,
очи и устни невидяни да целуваш
и вместо с тяло, да се любиш със сърце?
Любов е! Знаем го и двама.
Отчайваща, обсебваща, голяма -
нашата... съвсем реална драма.

Amanda-Lear (Аманда Лиър)

Нещо като сън - нещо като усещане

Когато тъмнината падне и скрие срама в очите.
И трепета на телата ни.
Когато, някъде там, между РЕАЛНОСТТА и МЕЧТАТА.
Желанието и нахлуващото чувство,
което кара кожата да потръпва.
Тогава идва усещането за близост.
Без думи, без срам, само нещо преливащо и силно,
нежно и сладко, неповторимо и само НАШЕ.
Тогава усещам твоето лице да гали моето.
Докосвам с език устните ти, отдръпвам се.
Целувам тези ъгълчета извити нагоре в лека усмивка,
потръпвам и се отдалечавам в тъмнината.
МИГ или ВЕЧНОСТ?
И ти се устремяваш към мен,
нежен и силен и това, което не мога да опиша с думи,
защото думите са недостатъчни в този момент.
ИЗПИТВАМ нещо, което свързва усещане и чувство,
трепет и желание, наслада.
Какво е то?
Разливащо се навсякъде, в и около нас.
Тогава душите се сливат.
Телата се докосват и усещам всяко потрепване на кожата ти,
усещам душата ти. УСЕЩАМ ТЕ. Няма нищо, освен АЗ и ТИ.
И зашеметяващото желание да ти дам всичко,
което имам на света.
А ти ми казваш тези забранени думи: Обичам те!
И ми отдаваш това неповторимо чувство и усещане само за
МЕН. Искам да съхраня за НАС, завинаги този миг,
ТАЗИ МЕЧТА.

Краси-Смайл

Отричане

Целунах дланите на самотата.
Изхвърлих всички стихове във коша.
Отказах се от своите приятели
и от добра реших да стана лоша.
Като отшелник се затворих в къщи
не се показвах денем от вратата,
а нощем само тъмнина прегръщах
и дълго разговарях с тъмнината.
Най-страшното бе сутрин. Светлината
се хвърляше към моя дом затворен.
Изпотрошаваше без жал стъклата
като хлапак немирен и злосторен.
Така живея аз - забравена,
въздигнала за свой бог самотата,
сама със злото дето си направих,
сама със спомените, болката, тъгата.
Откъснах се напълно от света,
домът ми се превърна в пепелище,
където руини и куп листа
останаха след мен и друго нищо.
Посрещам малко плахо есента,
с помръкнали очи изпращам птиците.
Сега се уча тайно да летя,
за да докажа, че не съм измислица.

М. Стефанова

Душата бръчки няма

Кога си играеш, приятелко моя ?
Къде ти е куклата, мечето плюшено ?
Кога се изгуби дъхът неспокоен
на малката пикла, в душата ти сгушена ?

До скоро надничаше тя през очите ти,
на пръсти повдигната, мръсна и рошава.
И тичаше дръзко и нагло в мечтите ти
онази, хлапачката – дивата, лошата.

Къде я изгуби по пътя ? Не помниш ли ?
И толкова време живееш без пакости !
Мечтите си детски все още не гониш ли ?
Кои са днес твоите момичешки радости ?

Защо ме поглеждаш така възмутена ?
О, ти си порасла ! Узряла ! Разбирам.
Душата ти сбръчкана, очите – студени.
И даже в ирония ме подозираш.

Недей си отива, лудетино дива !
Недей я убива, глупачке ! Не смей !
Та тя зад очите ти още е жива
и още мечтае, и още се смей !

Детето в теб съвсем не си отива.
И старостта е най-голямата измама.
Докато то живее, ти си жива !
И запомни: душата бръчки няма !

Мадлен Алгафари

Недоизречено "Обичам те"

Недоизречено "Обичам те"
потъва в нищото на мрака.
Илюзиите рухват бавно
в прегръдките на самотата.
Кръстовищата дремят пусти,
минава четири без двайсет.
Изпитвам смес от странни чувства
(глупаво-сантиментални).
Оглеждам се в море от думи
и ми се иска да заплача...
Как имам нуждата да вярвам,
че нещичко за някой знача.
Как имам нужда от посока-
към себе си да се завърна,
да знам,че някой в мрака чака
на любовта му да отвърна.
Едно изречено "Обичам те"
по вятъра на Някой пращам,
преди да се разсъни разумът,
а чувствата ми да угаснат.

Бисерна

Ще те чакам хиляди години

Ще те чакам хиляда години,
ти нали за това ме избра?
Ще намеря хиляда причини
да живея и да не умра!
Ще настъпват големи промени,
ще се сменят слънца и луни...
Ще пресъхват морета ,но в мене
нищо няма да се промени.
Ще си взема за четене книга,
ще отглеждам в саксия звезда,
ще живея сама -ще ми стига
малко въздух и малко вода...
Трубадури,поети,пройдохи...
И мъже от различни епохи
ще се спират под моя балкон...
И мъже от различни епохи
ще ми правят любовен поклон.
Но ще бъда сурова и хладна.
Ти нали затова ме избра?
Ще остана докрай безпощадна,
само с тебе ще бъда добра.
Всяка лоша мълва ще отмине,
ще ни срещне добрата съдба...
Ще те чакам хиляда години
ако ти пожелаеш това...
Ако бях дъжд...
Щях да валя през очите ти
...докато си спомниш Малкия принц,
бдящ над своята единствена роза.
Ако бях утро...
Щях да изгрея в сърцето,
за да стопля раните,които
нощите на сбогуванията в миналото
са ти причинявали.
Ако бях дъга...
Щях да поникна в душата ти,
като преливаща радост от Сътворението.
Ако бях мъгла...
Щях да се стопя като
последните ти сенки на съмнение...
Ако бях вятър...
Щях да ти върна хвърчилото,
което твоята детска ръка
някога е пуснала на воля.
Ако бях нощ...
Щях да осветля със звездите си
пътеката към теб.
Ако бях пътека...
Щях да вървя под нозете ти,
за да не се разминем отново.
Ако бях сън...
Щях да пребродя девет планети,
за да се сбъднем на десетата...
Ако съм всичко заедно...
значи съм те намерила !

Ралица Георгиева

Научи ме

Научи ме в съдбата да вярвам,
докажи ми, че човекът за мен си ти!
Не ми позволявай да избягам,
покажи ми, че може да имаме общи мечти!

Научи ме от любовта да не се страхувам,
докажи ми, че от щастието не боли!
Позволи ми без думи с теб да общувам,
покажи ми един свят без сълзи!

Научи ме мъката да преодолявам,
докажи ми, че света за мен се върти!
Не ми позволявай сляпо да се доверявам,
но покажи, че има любов без лъжи!

автор:Мария Стоянова

Кажи че е лудост, едвам те познавам

Имал съм хиляди като теб.
Имал съм любовта на стотици.
Моля те не казвай, че е грубо:
"Обичам те" - кажи, че е лудост!

Имах и много лица и имена,
Имах най-красивата жена,
Но поисках да стане чудо.
Моля те, кажи, че е лудост !

Кажи, че е лудост да те обичам
Кажи, че не си струва още да мисля за теб
Кажи, че не заслужаваш
Да напиша за теб нито един ред

Едвам те познавам, за да те обожавам.
Едвам те познавам, за да си моя живот.
Едвам те познавам, но сякаш си в мен.
Едвам те познавам от ден...

Имал съм много различни мечти.
Имал съм хиляди празни надежди.
Но когато те видя горя и се моля:
Кажи, че е лудост!!!

Имал съм и още имам вяра
Имам текста на песен и вярна китара
Имам сякаш и сърце - друго
Моля те, кажи, че е лудост

Едвам те познавам, за да те обожавам.
Едвам те познавам, за да си моя живот.
Едвам те познавам, но сякаш си в мен.
Едвам те познавам от ден...

Имам чувство, че ти ме промени.
Виждам ни заедно в мечтите си.
Виждам да ме държиш за ръка,
И двамата с теб познаваме любовта.
Имам чувството, че съм те познавал,
Но те срещнах едва днес.
Моля те, кажи ми, че сънувам!
Кажи, че е лудост - едвам те познавам!

Кажи, че е лудост да те обичам.
Кажи, че не си струва още да мисля за теб.
Кажи, че не заслужаваш,
Да напиша за теб нито един ред.

Едвам те познавам, за да те обожавам.
Едвам те познавам, за да си моя живот.
Едвам те познавам, но сякаш си в мен.
Едвам те познавам от ден...

Кажи, че е лудост -
Едвам те познавам!

Христо Андонов

За тебе, обич моя

Единствено за тебе, обич моя,
на принципите свои казах "НЕ".
Оставих ги да чакат на завоя,
превили в отчаяние ръце.

При теб дойдох по-гола и от Ева,
без никакво понятие за грях,
пристъпих в твоя свят суров и древен
и пътя му до края извървях.

Видях кръвта на многолетни рани
от хилядите битки и войни,
видях животите неизживяни
на най-изпепелените звезди.

Видях земята като просякиня,
да моли със протегната ръка,
и пих сълзи от влюбена богиня,
и бях дете, и ангел, и жена.

А после пак се върнах на завоя
и старите си принципи подбрах...
Единствено със тебе, обич моя,
живота, който исках, изживях.

Ники Комедвенска

По вятъра...

Изпрати ми по вятъра дума,
нека ми я донесе
кажи му, че съм ти любима,
че бие в нас едно сърце.

Кажи му, че много далеч съм,
разстояние зло ни дели,
повтори му думите, за да не ги забрави,
ще премине много планини.

Кажи му, че го чакам с трепет
от тебе вести да ми донесе,
те толкова радост ми носят,
сгряват с нежност мойто сърце.

И щом вятърът със утрото, довее,
думите казани с твоят глас,
ще ги запазя близо до сърцето,
като цвете посято от нас.

Аз по вятъра, отговор ще ти пратя,
той ще ни бъде, свидетел, другар
в тежките наши моменти,
ще ни носи скъп дар.

И обич моя, щом си тъжен,
когато разстояние тежи
когато вечер те налегне самотата,
излез и вятъра търси.

Той, като скъп приятел,
бързо ще се отзове
ще ти разкаже, как навън с копнеж го чакам,
как ме радват думите изпратени от теб.

Ще ти повтори, колко те обичам,
ще ти го каже с моят глас,
и очи ако затвориш ще ме видиш,
ще усетиш мойта топлина.

Ще усетиш как, със нежни пръсти
галя твоята коса.
Недей да бъдеш тъжен, обич моя
помни че в нас тупти едно сърце,
и някога, сърцето ще намери,
път, за да ни събере!

от Надежда Памуковa

Бризът за душите ни

Искаш ли прегръдките на бриза
в блясъка на синята вода?
Виж! Издува бялата ми риза!
Вика ни във свойта свобода!
Изборът сега за нас е ясен.
Бризът във душите ни шепти.
Аз ще бъда гларус гръмогласен.
Чайка бързокрила ще си ти.
Ще те гоня с думи поетични.
Стихове на теб ще посветя.
И тогава ще узнаят всички,
че съм влюбен и към теб летя.
Най-накрая – сгушени във бриза,
ще притихнем в синьото почти.
Гларусът – със бялата си риза.
Чайката – със своите мечти.
Гларусът – със мъжката си сила.
Чайката – със женска красота.
Боже мой! Любов ни е сплотила!
Бризът за душите ни е тя!

Ясен Ведрин

Смислени неща

Правиш ВСИЧКО за едно НИЩО.
Търсиш НЕЩО, получаваш НИЩО.
Остава в теб НЕЩО, излязло от едно НИЩО.
Живота е НИЩО, ако не разбереш НЕЩО.
Никога не получаваш ВСИЧКО,
но продължаваш да вярваш в НЕЩО.
Може да притежаваш ВСИЧКО
и пак да не ти стига НЕЩО.
Ако дадеш на всеки по НЕЩО
и за теб пак остане НЕЩО,
ти наистина си НЕЩО,
защото от НИЩО,
може да направиш НЕЩО.
Никога не е късно да ти се случи НЕЩО,
когато не очакваш НИЩО,
но знаеш, че има НЕЩО,
за което си заслужава да направиш ВСИЧКО.
Колкото и да си мислиш, че си НЕЩО,
ако ти нямаш в себе си НЕЩО,
ти пак си оставаш НИЩО.
Не съжалявай за НИЩО,
защото е зависело от НЕЩО,
което не значи НИЩО.
Когато ти можеш НЕЩО,
но не правиш НИЩО,
ти определяш САМ,
дали си НЕЩО или НИЩО.
Остава да живееш с много НЕЩО,
но то не струва НИЩО.

Краси-Смайл

Просяк е душата

Потърсих те – не те намерих.
Сподавен стон – посоката на пътя
е бягство в тишината.
Отпуснах се в нейните ръце,
покриха ме загрижените длани,
очите ми затвори, усетих ласка.
Завладян от висши цели,
работиш на педал.
Състезанието е с тебе
от световна класа.
Печелиш ежедневно твоите успехи,
загубил си човешката природа.
Превърнал си се в машина,
материя от атоми и молекули.
Изграждаш материалната си същност
от пари и воля.
Но забравяш нещо!
Облякъл си душата в стара дреха.
В любовната игра за двама,
задоволил си само интереса.
През пръсти, бързо, грубо.
Липсва сексуалната култура.
Пропуснал си да свириш увертюра,
поглеждайки небрежно в душата.
Не стигаш до оргазъм.
Остава напрежение в таза,
енергията не вдигаш в главата.
Владетел на паричните блага,
но просяк си оставаш в душата.

Краси-Смайл

Двойната жена (Сантиментално и опасно)

Искам глътка самота, въздуха да чувствам.
Да си пиша, да чета, музиката да си слушам.
Да избирам, да подишам, да поплувам.
Мотора да си карам, така си поживявам.
За мотора съм една, най-силната жена.
Но прокрадва се нощта.
Гърлото ми нещо стиска с ръка.
Изумително, отровно и чаровно.
Силно, странно чувство избуява и тогава:
Искам да обичам, искам да ме молиш,
да ме любиш, искам да погаля,
дозата си самота да изоставя.
Нея, да я подаря, да ти дам,
да взема, да усетя.
Чувствата си да излея, да изпиша.
Да те изрисувам с моята ръка
по твоята снага.
Ще усетиш, тръпка се разлива.
Парещата топлина на горещата душа.
О, ПРОСТИ МИ ЧЕ ТЕ ИСКАМ.

Краси-Смайл

Писмо до Април

Не ме разнежвай толкова...
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.

Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова...

Caribiana

Несбъднато лято

Ти ми стана несбъднато лято.
В любовта - несънуван каприз.
От солени вълни неизлято.
Непрошепнато с морския бриз.

Помечтах те, подобна на юни.
Най-жадуван за чувствата дар.
Незамлъкнали в тъмното струни.
Неугаснала в чашите жар.

После в юли видях те желана.
Мокри стъпки и две хвърчила.
Бяла радост, подобна на пяна,
сякаш чудо за мен си била.

Беше в август докосващо синя.
Топла сянка под буйни листа.
Сладък дъх на узряла смокиня
и свирня на щурците в нощта.

Но накрая въздъхна земята
своя слънчево-син послепис...
Ти ми стана несбъднато лято.
В любовта - несънуван каприз.

Ясен Ведрин

Ако знаех

Ако знаех пътя, ако знаех...
Ако виждах в тъмното, ако виждах...
Или истината поне да знаех...
А може би твърде много поисках.

Да знаех, че пътят води до край...
Да знаех, че ще издържа без умора...
Или да вярвах поне, че има рай...
А може би е нужна повече вяра.

Да можех нощем да заспя,
да можех миг покой да намеря,
навярно нечия душа щях да стопля,
а своята – от клетката да освободя.

Оттук е дълъг пътят до безкрая,
подай ръката си, усещам топлината,
макар и чужд, и непознат... Да, зная...
Чувам и виждам по-ясно в тъмнината.

Не знам какъв е пътят или посоката,
не знам дали накрая ще има рай.
Може би обичам да пътувам слепешката...
Води ме! Като на сън! Нали няма край?

Айлин Хакова

Когато...

Когато вярвам в нещо, предпочитам да се отрека
По-добре да го забравя - за него ще бъдат сълзите ми
Когато някой ме чака, предпочитам да не отида.
Да избягам заедно с вятъра, а птиците да покрият следите ми
А щом трябва да си тръгна, по-скоро ще остана - невидима, неканена
Да чуя думите, които не виждам през деня ..
Когато се усмихвам, значи ме боли.
А в мълчанието ми оттеква екот на писък, и ярост, на плач.
Когато ми липсваш, те гоня.
Когато сбъркаш - забравям те
Ала когато си тръгнеш, очакването, че ще се върнеш умира заедно с мен
Дърветата ще ме оплакват и ще ронят листа за мен посред лято.
Предпочитам да се отрека, вместо да повярвам.
Защото светът е нарисуван с акварел, а навън вали.
И всеки цвят се стича със сълзите ми.
Облаци от колебания хвърлят сянка върху душата ми.
Не мога да избягам от разочарованията си.
Затова и ще се скрия от вас.
Не казвайте нищо - сама ще си тръгна.
Не ме помнете, и аз ще ви забравя.
Вие сте всичко, което не бих могла да поправя по грешния си път и мечтите - грешки.
Защото явно е грях, че се стpемя към светлината и че искам само топлина.
И явно е грях да обичаш, и да искаш и теб да обичат.
Горчилка, страх, съмнения, несбъднати копнежи тръгнали си с нощта
Това е всичко, което остана в мен.
Затова когато вярвам в нещо, отричам го.
Когато някои ме чака си тръгвам, когато сбъркаш те оставям.
А когато обичам обичта ми умира след мен


Ина Герджикова

Само тогава

Когато видиш с очите си – нищото
и ти тегне една самота,
когато всичко в теб преобърне се,
само тогава при мене ела.

Когато дъх да поемеш, не можеш
и прикована си зад тая стена,
когато въздух искаш, а нямаш,
само тогава при мене ела.

Когото няма кого да прегърнеш
и сама си на тая земя,
когато няма, а истински искаш,
само тогава при мене ела.

Когато почувстваш със сърцето си – нищото
и ти тегне една тишина,
когато всичко около тебе е пусто,
само тогава при мене ела.

Калин Вълов

Прозрение

Да съм сълза
и да съм песен.
И тишина да съм,
и звук...
Към връх висок,
по път нелесен,
да пазя ласката
в юмрук.


И вик да съм,
и стон сподавен,
вълна безумна
и крило...
И стих --
макар и позабравен,
и миг
от звездно потекло.

Небесен огън,
лъч изгубен,
искрица
от нетленна жар...
Да впивам жадно
поглед влюбен --
и в бучка пръст,
и в кехлибар.

Покой сърцето
да не знае.
О, Боже!
Нека издържа...
Това е Любовта.
Това е!
Останалото
е лъжа.

Павлина Стаменова

Изповед

Бях хрисима... И буйна бях.
Беднячка сетна. И богата
с мечти, които пропилях...
Но ми остана болка свята!
Да ми припомня -- и до днес --
как всичко по вода изтича,
когато на едничка чест
човек живота си обрича.
На друг ли болка не спестих?
Един ли чужди грях изстрадах?
А колко мъка пресуших!
Летях безкрила, в бездни падах.
През сълзи смях се, плаках в стих.
Но с дума не отворих рана...
И в щастие -- горчилка пих.
И в обич тръпнах -- неразбрана.
Но не приех -- по даден знак --
фалшиво песен да поема,
на ближния да сложа крак,
от чуждо щастие да взема.
Не съумях, дори в лъжа --
ръце доволно да потрия,
на дума -- да не удържа,
вината своя да покрия.
Пари и чувства не пестих.
Ни слава, нито злоба, трупах.
Душа раздавах. Не мъстих!
Кръвта ми нулева е група.
Преди да мога да летя --
научих се да коленича
пред шепа пръст, дете, цветя.
Пред този, който ме обича!

Павлина Стаменова

Спомени за минали години

Вече минала година-две, а може би и повече.
Спомените се завръщат и напират!
Спомени за приятелства забравени,
оставени там някъде из училищните стаи.
Спомени за радостните дни,
за трудните моменти.
Всичко е мъгливо! Мъгливо ?
Не за друго, а защото дори имената
на твоите приятели са някъде, но не и в теб!
Може би са някъде в сърцето ти,
затрупани от много грижи и проблеми.
Минаваш край училище,
чуваш кикот на деца.
Деца, които може би не осъзнават
колко са близки.
Братя и сестри,
които скоро ще се разделят.
Отново се завръщат спомените,
онези спомени,
които те карат да съжаляваш,
че всичко е свършило,
свършило завинаги.
Споменът как всеки си чака реда,
за да види оценката.
Нима това е по-важно от всички
победи, загуби, дори и от това как
учителят ти се кара, а ти ?
Ти му се смееш с онази чиста детска
усмивка все едно не ти пука!
Колкото и да сме отричали,
ние сме били едно семейство,
семейство, което е било задружно,
задружно и малко свадливо.
Питам се коя съм била аз в този клас ?
Едно от всичките деца,
искащи да научат нещо -
как се става човек.
Всички ми липсват !
Липсват ми лудориите, които сме правили.
Дори това как всеки гледа да прикрие
другия, защото е предпочел
да изкара два-три часа с приятели,
вместо да се блъска над учебниците.
И правилно !
Липсва ми! Всичко това ми липсва !
Всички моменти, моменти,
които ме карат да плача,
затова, че никога вече няма да видя
тези хора,
с които съм изживяла детството си.
Съжалявам!
Съжалявам не за оценките, а за това,
че никога няма да си върна
тези толкова скъпи неща !
Никога !

Автор: Александрина Александрова
( написано от дъщеря ми, когато беше на  13 години )

Летни спомени

И пак е утро, но днес е лято.
И слънцето е някак по-различно,
високо спряло се във необята,
сред облачета носталгично ...
И спомени за минали лета,
за мили хора, и щастливи дни,
и колко много значещи сега,
когато времето изтрива ги ...

А време е да дойде ново лято
и нови спомени да начертае,
така небрежно, по детски сляпо,
наивно, без роли и сценарии ...
Просто, влюбено и вдъхновено,
отдавна ми омръзна суетата...
Да бъде до болка откровено,
нашепващо за любовта ти.

И колкото лета да преживея,
това да е с най-силните ми спомени,
сбъднало отдавнашни желания,
за тихи вечери, искрици пламенни ...
Любов връхлитаща и силна,
неудържимо молеща за ласки.
Привет Любов и Лято чакано !
Сега е споменът завинаги !

nezavisima ( M. A.)

21.06.2011 г.

Лятна Жена

Дъщерята на вятъра, кръстих се аз
потомка на слънце искрящо,
сестра на звездите в среднощния час,
родена сред лято горящо.

За очи си откъснах частичка небе,
в душата излях светлината,
а себе си смело закичих с криле
такава посрещнах зората.

Такава пред Бога първо се спрях
помолих за шепичка Вяра,
която да пази сърцето от грях
в душата щом нещо изгаря.

Такава пред тебе пристигам сега
такава за теб ще остана,
родена от слънцето лятна жена,
жена в светлина изтъкана.

И винаги лятна ще идвам при теб
ненаситен от мен ще отпиваш
похладен и жаден със пръсти от лед
пожарите в мен ще попиваш.

А вятъра щом ми довей Есента
ще тръгвам със птичата песен
и да се върна отново при теб с Пролетта
ще ме очакваш ти есен след есен.


Карамфила Стефанова

Лятна съм

За лятото, пъстро крайбрежие,
измислям най-цветните стихове.
Обичам го искрено, искам го,
защото съм лятна и истинска.

Задържам искрица от залеза
и скривам я в пясъчни длани,
за да изтича през пръстите
измислено морско пристанище.

Потапям косата си в изгрева,
очите във морското синьо,
лицето заравям във макове -
кристална съм, цветна, пулсираща.

Покорно положила длани,
със пясъци златни и изгревни
прераждам се пъстра, измислена,
по-лятна, по-златна, развихрена.

Гълъбина Йотова

Здравей, мое лято!

Здравей, мое лято,

със дъх на узряла пшеница!

Здравей, мое лято,

със хукнали буйни реки!

Аз днес те посрещам -

със синя усмивка в очите.

И разцъфтяват в сърцето ми

бели мечти.



От твоето слънце

по-топла се плиска кръвта ми.

И всяка частица във мене

кипи от живот.

След толкова много лета,

ти за мене си първо.

Защото

със тебе узрявам и аз -

за любов.


  voda (Елица Ангелова)

Има ангели

Има ангели. Всякога слизат отгоре.
И сърцето ги вижда, ако силно се взре.
Те размахват крилата си бели в простора
и не може със тях Любовта да умре.
Има ангели светли сред водите солени.
Те ни милват със своите нежни перца.
Те събират ни, щом сме от зло разделени
и ни правят невинни, като малки деца.
Има ангели. Слепи били са очите,
но проглеждат от полъх на бели крила.
И целуват се устни, до вчера сърдити.
И докосват се, пълни със прошка чела.
Има ангели в мрака на нашите връзки.
Виждат нашата болка. Чуват нашия зов.
И след миг ни заливат с благодатните пръски
на едно чудотворно море от Любов.
Има ангели. Ти си от тях. Благодатна.
Заредена със огън и приказна власт.
Да събираш, където раздяла внезапна
е отнела искрата на всеки от нас.
Бели ангели! Има ги! Вече го зная!
Те пристъпват красиви и носят цветя.
А зад тях, възхитително нежна от Рая,
идва всякога Тя... Любовта!

Ясен Ведрин

Весело стихотворение

А вече ми е време да съм весела.
И да започна всичко отначало.
Ще хвърля настроенията есенни
и ще потърся роклята си бяла.
Косите ще подстрижа по момчешки
- тогава по момчешки ще съм силна.
И щастието - телефонна грешка -
най-после през слушалката ще стигна.
И нито думичка за листопада.
С най-летния си смях ще се засмея.
Ще си повярвам, че съм млада, млада...
Ще искам много бързо да живея.
Ще тръгна по измислени площади.
Ще разцелувам всички минувачи.
(Страхувам се, че той ще се обади.
И без да искам пак ще се разплача.)

Камелия Кондова

Морето

Запомних те. Недей да съжаляваш
със стъпки тихи идвах през нощта
Ти спеше, а над теб се бе простряла
пътеката от лунна светлина
Не те събудих. Как да ти призная
че тръгвам си от тебе натъжен
кога ще дойда пак дори не знаех
а свършил бе последният ми ден
Но там до тебе в пясъка зарових
мечтите си и искам сутринта
когато пак очите си отвориш
да пратиш най-голямата вълна
мечтите ми да грабнеш и разпръснеш
на хиляди парченца доброта
в недрата си солени да ги къпеш
и в жълтото на светлата луна
По всичките посоки ги разпръсквай
но само ще те моля някой ден
когато пак при тебе се завърна
забравен от света и уморен
на пясъка на нашата нощна среща
прибирайки последната вълна
парченца от мечтата ми човешка
оставяй да ми светят във нощта.

Автор : traveller

Последният влак

Любов ли имаме, или крадем от нещо чуждо от изгубен свят,
крадем от времето да можем да се стигнем,
в илюзия от ласкави мечти,
играем с вятъра на самотата
да го догоним,
макар за малко да се доближим.
Превръщаме невинните моменти
в красиви спомени за нежността,
която дали сме си някога
една свидетелка била ни е нощта.
Отнасяме отново, болка
когато тръгнем си един от друг,
дали ще можем да се стигнем
и още миг, единствен миг...
във който всичко ще изчезне
и ще останеш само ти,
един самотен пътник на нощта
пресякъл пътя ми съвсем случайно,
и аз онази, някога повярвала,
че всичко може в името на любовта.
И някъде, къде ли сме се срещнали,
сърцата си да утешим,
за тези малки, наши срещи
любовта си пазим и крепим.
В безкраен порив, за една илюзия
да се спасим, да споделим...
Съдбата ни, ужасно грешна
срещна ни,
а във коварна клетка, от ненужна болка ни държи,
в плен ограбвайки душите ни.
Поглеждам часовник,
отмерва секундите останала любов,
за нас дали не е последна тази тиха нощ?
Не ще пропуснем да си кажем тихо..
Обичам те ... Обичам те и аз,
защото утре може да не хванем,
на съдбата последният влак.

от Надежда Памукова

Лудост

Светът ли е луд или ние?
Лудостта ни обхвана, стиснала здраво в ръце човешката раса.
Лудост от страх ли е всичко?
Войни,насилие, измами
това ли можем само?
Хайде спрете се бе хора,
спрете да побърквате света,
спрете да воювате със вятъра,
не всичко е суета!
Луд ли е света или ний сме полудели
да се учим от модели,
да говорим едно и също,
а после тихо да си плачем в къщи.
Луд ни бил света, не хората сме луди
...да мислим вечно за неща ненужни,
даваме парите си за модни парцалки,
а бедните сирачета спят на изтривалки!
Раняваме слабите, тормозим добрите,защо ли,
защото по добри са от нас самите.
В калъпи се пъхаме за да бъдем еднакви
като китайски роботи, за резервни части.
...Това ли сме ние,
а светът бил виновен,
само това ли умеем
ДА НЕ БЪДЕМ ХОРА?
Луди сме ние, луди сме всички,
станахме дребни и празни душички,
станахме хора без капка морал,
без гордост, без свян само за думата слава.
Това ли бе хора е смисъла днес,
...да бъдеш известен с какво?
Известни са Вазов и Левски,
известни със свой-те дела,
а ние какво пеем песни,
кой на коя бил хванал газа.
Светът ни бил луд,
Е ДА АМА НЕ
луди сме ние.

от Надежда Памуковa

Научи ме

Какво си ти? Кажи ми, за да зная.
Какво си? Нежност или просто прах?
Кажи ми, душата ми се лута,
уморена да търси своят бряг!
Любов ли си? Любов, завинаги,
защо сега дойде, защо закъсня?
От трепета любовен нищо не остана,
нито пък от верността.
Отдавна съм се примирила,
във себе си отрекох и прогоних любовта,
и всичките целувки, подарила
какво сега на тебе да даря?
Оглеждам се в душата си,
тя празна стая,
на разпродажба, дадох любовта!
И хиляди въпроси помежду ни
се блъскат и в очакване стоят.
Аз отговор нямам! А ти?
Но да те отпратя не съм готова,
отново и болка и страст.
И ето днес те питам,
това ли си? Любов?
Ти ли ще ми бъдеш всичко
ти ли ще ми бъдеш светлината в моя мрак?
Ти ли ще прогониш самотата,
научи ме да живея в твоят свят.
Хвани ме за ръка и поведи ме
послушна до теб ще вървя,
за цветовете на страстта ти разкажи ми!
Научи ме да обичам пак.
От нищо-то в душата ми, създай свой образ,
накарай да тупти, изстинало сърце,
накарай пак душата да копнее, за две очи, за две ръце!
Забравих как се обича,
научи ме сега,
ако не-можеш, тихичко иди си,
бях свикнала да съм сама!

от Надежда Памукова

Виждал ли си?

Погледът на утрото,
потънал във свежест,
в мъгла обвита, виждал ли си утринна роса?
Там някъде из-чурулика птиче,
събудено от светлина,
едно красиво, ново утро
ражда се с неземна красота.
Ти някога, почувствал ли си утрото,
откривал ли си колко звуци има сутринта?
Ей така, стоял ли си сред нищо-то,
за да посрещнеш с усмивка деня?
За да видиш как всичко заблестява,
окъпано в роса огряно от лъч светлина.
Поглеждал ли си планината,
как съблича мъгливата дреха,
как всичко се пробужда,
от сън дълбок, оживява света?
Ти слушал ли си сутрин тишината,
със хилядите багри виждал ли си я?
А нощем гледал ли си, лунната соната,
Поспрял ли си за миг поне, да се огледаш в мрака,
как нощем всичко по-различно е?
Избирал ли си си звезда,
наричал ли си я със нежно име,
в нощта поискал ли си светлина,
светулка някога ти улови ли?
Поглеждал ли си нощно пълнолуние,
и нощем брал ли си цветя,
и легнал сред поляните,
говорил ли си с нощта?
Ако не си, ела, ще ти покажа,
ела хвани ме за ръка
за утрото ще ти разкажа,
и заедно ще посетим нощта,
ела аз вече съм видяла и утринна роса, и нощен хлад,
ела, ще ти разкажа,
как ражда се една любов!

от Надежда Памукова

Нощна тишина

Нощна тишина, едно сияние
забулено в мъгла, мълчание
нощна тъма, едно послание
и някъде далече, ти..
Потънал в кротък сън,
в сънят си сам ли си?
Аз тиха със нощта ще вляза,
невидима, забулена в мъгла
до леглото ти безшумна ще застана,
ще те погледам със безгласна топлина,
ще поседна до теб, ще постоя.
Ще се взирам в лицето ти, така любимо с познати черти,
с поглед ще погаля, косите ти,
да не събудя твоите мечти.
ще почувствам с устни дъха ти,
сладкият дъх на любов,
после нежно ще целуна челото ти
лека нощ, моя любов!
Ще си отида тиха с нощта,
взела от твоето щастие,
ще го потърся със теб във съня,
където я има любовта.
Спи спокойно сега! Ще се видим в нощната тишина.

от Надежда Памукова

Не ме познаваш

Не можеш да ме имаш, аз съм свободата,
не можеш в рамка да ме окачиш, там на стената,
крилата ми не можеш да счупиш, ти нямаш тези сили!
Не можеш да ме покориш, не ще ме притежаваш,
не съм ти скъпа вещ!
Но съм тук, не го ли оценяваш,
не искай сърцето ми да оковеш.
Не можеш да отнемеш, мой-та вяра,
не ще изтриеш и усмивката,
не можеш да ме притежаваш, аз съм свобода.
Ти можеш да владееш, моите думи,
да направляваш моите дела,
да имаш тялото, но без душата,
душата ми, тя няма цена,
не можеш да я купиш, тя не се продава!
Повярвай си, че ти ме имаш,
повярвай във наивните фантазии,
аз не съм красива ваза, да украсиш със мене дните си,
свободна съм и зная да обичам,
аз имам своите мечти,
зад привидна, кротко-та
стои силна жена, независима,
а ти мисли си, че съм твоя сянка,
не мили, тук не си познал
аз сянка съм, но на ЧОВЕК!
Той няма твоя силует.

от Надежда Памукова

Моят сън

Кой ангел те доведе? От къде дойде?
Не знам, аз зная само колко си ми нужен,
не търся смисъл във това,
кой си ти и защо дойде?
Когато само пепел тлееше в отчаян зов,
а ти дойде и огън пак запали там някъде във нещото наречено сърце.
Ти кой си сякаш те познавам
сякаш била съм винаги до теб,
а днес така си ми потребен,
ела седни до мен поспри.
Аз истински ли те познавам, нима не си илюзия създадена от мен?
За да не бъде светът ми празен съвсем,
И нереален пак ще те обичам,
от илюзията свят ще построя,
и в този свят, пак теб едничък,
ще намеря, да ти дам една мечта.
ще те обичам, нека си мираж
създаден от измъчена душа.
Ще те обичам, искам те такъв,
ще те обичам, адски си ми нужен,
и ако трябва ще живея в сън,
но в този сън ще бъда с тебе.
Ще ме прегръщаш нежно ти
не ще отделям поглед от очите ти,
за да удавя в тях мечтите си.
И вече, няма да те питам кой си? От къде си?
Аз вече зная..
Ти си моето парче от рая!

 от Надежда Памукова

Любовта е за смелите

Тази сълзичка в окото,
за спомен говори,
как силно обичат смелите хора!
Как без страх си признават, че светът е за двама,
че обичат и смело могат да кажат:
"Аз съм готова с теб да остана,
да обичам за двама,
да разсмивам очите ти, както обичам,
да приемам с любов дори безразличие,
да докосвам сърцето ти без да ме каниш,
да опитам да сбъдна мечтите ти скрити там някъде до сълзите,
да те будя с целувка,
да закусваш Любов,
да ти бъда опора в живота суров,
да се радвам на малки усмивки,
на успехите твои и тръпки,
да отнемам от болката,
да запълвам с любов"
Силно обичат смелите хора
и смело признават за любовта са готови,
не всеки умее да отвори сърцето
и да пусне във него мечти да живеят.
Да бъде смел, не всеки умее
смелост е нужна да кажа:
Аз съм готова,
да бъда твоя опора,
да бъда истинска любов.
Ела когато си готов!

от Надежда Памукова

Миг

Така и не разбрах Любов
защо ли само миг от вечността ни даваш,
и този миг в сърцата ни запазен,
да ни гори като за сто пожара?
Нима възможно е със клечка да се стоплиш?
А можеш ли от капка да отпиеш,
и можеш ли от слънцето във мрака да се скриеш?
Може ли, една едничка дума,
да ти напомни колко е безумно?
И може ли, за миг да си обичан
щом в следващият миг, ще си самичък?
Любов, ти много си ми странна,
миговете само ни оставяш
като прозорци към безкрая,
и погледът един, да ни напомня
ти колко си божествено огромна!

от Надежда Памукова

Ако някой знае да ми каже!!!

Когато сме малки ни учат,
бъдете добри, правете добрини,
когато пораснем разбираме,
колко наивни сме били!
Добротата е мит, нереален
няма я в нашият свят,
тук си уважаван, щом си нахален
щом си без срам!
Добрите ги няма, има наивни
непораснали деца,
повярвали на мама като казвала "бъди добра".
Грозна картинка е животът и отвсякъде личи,
заобиколени от човешка слабост,
станали сме зли,
радваме се ако някои падне,
вместо да му подадем ръка,
нагло му се смеем зад гърба!
Айде някой да ми каже къде е тая доброта?
Лицемерие и злоба,
страх и суета,
много пари и дрога,
ТОВА Е СВЕТА НИ СЕГА,
загубили сме всички чувства,
станаха те слабости за нас,
затова не знаем как се обича.
Не обичаме слабостта да говори вместо разума!
За жалост това е живота,
такъв го създадохме ние,
а къде е доброто
нека всеки сам да открие!!!

от Надежда Памукова

Черна дреха

Черна дреха, за показ
изтъкана от нощта,
дали цветът ще заличи следата,
от празнотата, от тишината?
Черна дреха, прикрива вина,
от взета назаем любов, съдба,
после скрита в тъмнина,
изгубени слова...
черна дреха, предпазва
от рядко честни погледи,
от скритите в очите спомени,
от безкрайния зов, на сърцето да търси любов!
Черна дреха, харесва ми
черно, пълен мрак...моят свят.
Светът в които те няма,
един абсурд на болна душа,
една сянка на светлината,
болезнена тишина.
Черна дреха, за показ
нося аз пред света,
нека мисли, че имам черна душа,
отровна като на змия!!!

от Надежда Памукова

Усмихни се

Усмихвай се напук на самотата,
усмихвай се дори и да боли,
когато паднеш, изтупай прахта и продължи,
дори в очите сълзи да напират,
избърши ги и се усмихни.
На лошата дума с усмивка отвърни,
че за врага няма по лошо наказание
от две усмихнати очи!
Усмихвай се напук на суетата
напук на всичките беди,
които струпват ти се на главата
усмихвай се и смел бъди.
А когато във крайпътна локва,
случайно стъпиш за беля,
вместо да се намусиш, усмихни се
нима не е за смях това.
Усмивката тя е изкуство,
изкуството да си щастлив,
да се радваш на живота,
затова се усмихни !
Усмивката ще зарази и други,
и така един след друг
светът ще се напълни с луди,
винаги усмихнати. :))

от Надежда Памукова

http://zrance-nadejda.blogspot.com/2011/06/blog-post_09.html

Несъвършена приказка

Разбира се, че ти не си виновен!
Недей да съжаляваш! Ще ми мине.
Не го приемай толкова сериозно.
Люти ми светлината във очите.
Но изтрезнявам. С чаша сок от морков.
След литър и половина своеволия.
Не помниш ли - намерих си подкова,
но е огромна да се носи в джоба.
И бях решила, просто тъй, от скука,
да подкова една случайна жаба.
Да доживее принц да я целуне.
И после да си заживеят двамата.
Обаче ми се стори тъй невинна,
в невежеството си какво я чака,
че чак я съжалих. Но нищо лично.
Все някоя ще се излъже другояче.
А иначе животът си е същия -
по-шарен от щастливите надежди.
Все още се прибирам боса вкъщи
със спомена за танц. И още нещо.
И нямам основателна причина
да си загубя сините сандали,
които после някой да намира.
Преди да са го взели триста дяволи.
Защо да им отнемам занаята
на тези със каляските и тиквите.
Съчувствам им за тежката задача -
дванайсет часа да си пърхат с миглите.
И после заради една пантофка
да си съсипят като нищо приказката.
А аз съм друго. И животът също.
Със него си се водим под ръчичка.
Изтънчените, смешни реверанси
отдавна знаеш, че са ми досадни.
Една напред, и две назад. И валса.
Любов съм. И сама си зная танца.
Дали ти вярвам колко ще ти липсвам!!?
Разбира се. И нямам оправдание
защо, по дяволите, още те обичам...
Отивам си. Но ти не ме изпращай...

Бисерче (Бистра Миланова) 

Случайна съм

Случайна съм. И хрумвам ненадейно.
А после си отивам. Като мисъл...
Откакто второто ми име стана Нежност,
приличам до полуда на измислица.

Небрежно галя нечия сериозност
и гъделичкам строгата и вратовръзка.
Понякога съм лоша. И виновна.
Категорична, много. Като спусък.

Понякога се влюбвам. И съм тъжна,
и истинска, и страшно непонятна.
А мостът към сърцето ми е въжен.
Преминеш ли го - няма път обратно.
Макар, че аз си тръгвам ненадейно.
Като една прокудена, досадна мисъл.
Какво, че второто ми име беше Нежност.
Изглежда на внезапност съм орисана...

Caribiana

Търся някой...

Търся  някой, за който да бъда безкрайна,
без до лудост това да го плаши.
Да открие тайния извор в душата ми.
Да потънем в нестихваща жажда.

Да усеща колко са цели минутите
в тишината, когато прегръщаме.
Да ми бъде посока , когато  сe губя,
за да има къде да се връщам.

Някой, който, просто така, без причина,
би целунал брега недокоснат.
Някой, който умее да бъде обичан.
И задава  открито въпроси.

Някой, който би ме последвал в мечтите.
И  не би ми прекършил крилете.
Някой, който носи смелост в очите си
да открива нови вселени.

Не, не принцове търся. Аз съм пустинна.
И живея в един от оазисите...
Сънувам един алхимик, че се  скита
и извора търси, скрит във душата ми...

Бисерче (Бистра Малинова)

Девойката, която ми постла легло

По пътя ме настигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през ноща ми даде тя.

Дълбоко и благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво и се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен за вчас.
Със таз възглавница-така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.”

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С ухайни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния и крак
и кръгла малката и гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навявани в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите и от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти"-
ми каза моята любов.

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъгa,
и казах:"Тия две ръце
ще ми постилат отсега.”

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

РОБЪРТ БЪРНС