Последният влак

Любов ли имаме, или крадем от нещо чуждо от изгубен свят,
крадем от времето да можем да се стигнем,
в илюзия от ласкави мечти,
играем с вятъра на самотата
да го догоним,
макар за малко да се доближим.
Превръщаме невинните моменти
в красиви спомени за нежността,
която дали сме си някога
една свидетелка била ни е нощта.
Отнасяме отново, болка
когато тръгнем си един от друг,
дали ще можем да се стигнем
и още миг, единствен миг...
във който всичко ще изчезне
и ще останеш само ти,
един самотен пътник на нощта
пресякъл пътя ми съвсем случайно,
и аз онази, някога повярвала,
че всичко може в името на любовта.
И някъде, къде ли сме се срещнали,
сърцата си да утешим,
за тези малки, наши срещи
любовта си пазим и крепим.
В безкраен порив, за една илюзия
да се спасим, да споделим...
Съдбата ни, ужасно грешна
срещна ни,
а във коварна клетка, от ненужна болка ни държи,
в плен ограбвайки душите ни.
Поглеждам часовник,
отмерва секундите останала любов,
за нас дали не е последна тази тиха нощ?
Не ще пропуснем да си кажем тихо..
Обичам те ... Обичам те и аз,
защото утре може да не хванем,
на съдбата последният влак.

от Надежда Памукова