Спомените се завръщат и напират!
Спомени за приятелства забравени,
оставени там някъде из училищните стаи.
Спомени за радостните дни,
за трудните моменти.
Всичко е мъгливо! Мъгливо ?
Не за друго, а защото дори имената
на твоите приятели са някъде, но не и в теб!
Може би са някъде в сърцето ти,
затрупани от много грижи и проблеми.
Минаваш край училище,
чуваш кикот на деца.
Деца, които може би не осъзнават
колко са близки.
Братя и сестри,
които скоро ще се разделят.
Отново се завръщат спомените,
онези спомени,
които те карат да съжаляваш,
че всичко е свършило,
свършило завинаги.
Споменът как всеки си чака реда,
за да види оценката.
Нима това е по-важно от всички
победи, загуби, дори и от това как
учителят ти се кара, а ти ?
Ти му се смееш с онази чиста детска
усмивка все едно не ти пука!
Колкото и да сме отричали,
ние сме били едно семейство,
семейство, което е било задружно,
задружно и малко свадливо.
Питам се коя съм била аз в този клас ?
Едно от всичките деца,
искащи да научат нещо -
как се става човек.
Всички ми липсват !
Липсват ми лудориите, които сме правили.
Дори това как всеки гледа да прикрие
другия, защото е предпочел
да изкара два-три часа с приятели,
вместо да се блъска над учебниците.
И правилно !
Липсва ми! Всичко това ми липсва !
Всички моменти, моменти,
които ме карат да плача,
затова, че никога вече няма да видя
тези хора,
с които съм изживяла детството си.
Съжалявам!
Съжалявам не за оценките, а за това,
че никога няма да си върна
тези толкова скъпи неща !
Никога !
Автор: Александрина Александрова
( написано от дъщеря ми, когато беше на 13 години )
Няма коментари:
Публикуване на коментар