Несъвършена приказка

Разбира се, че ти не си виновен!
Недей да съжаляваш! Ще ми мине.
Не го приемай толкова сериозно.
Люти ми светлината във очите.
Но изтрезнявам. С чаша сок от морков.
След литър и половина своеволия.
Не помниш ли - намерих си подкова,
но е огромна да се носи в джоба.
И бях решила, просто тъй, от скука,
да подкова една случайна жаба.
Да доживее принц да я целуне.
И после да си заживеят двамата.
Обаче ми се стори тъй невинна,
в невежеството си какво я чака,
че чак я съжалих. Но нищо лично.
Все някоя ще се излъже другояче.
А иначе животът си е същия -
по-шарен от щастливите надежди.
Все още се прибирам боса вкъщи
със спомена за танц. И още нещо.
И нямам основателна причина
да си загубя сините сандали,
които после някой да намира.
Преди да са го взели триста дяволи.
Защо да им отнемам занаята
на тези със каляските и тиквите.
Съчувствам им за тежката задача -
дванайсет часа да си пърхат с миглите.
И после заради една пантофка
да си съсипят като нищо приказката.
А аз съм друго. И животът също.
Със него си се водим под ръчичка.
Изтънчените, смешни реверанси
отдавна знаеш, че са ми досадни.
Една напред, и две назад. И валса.
Любов съм. И сама си зная танца.
Дали ти вярвам колко ще ти липсвам!!?
Разбира се. И нямам оправдание
защо, по дяволите, още те обичам...
Отивам си. Но ти не ме изпращай...

Бисерче (Бистра Миланова)